Сигрид Унсет - Стопанка

Осъзнаваше много добре, че това няма да продължи дълго. Земното щастие е краткотрайно. Свещеникът приемаше всеки час от тази светла пролет като подарък, като божия благодат, която ще укрепи душата му и ще я подготви за мига, когато облаците се сгъстят над главата му и пътят го отведе в тъмни урви над бумтящи реки и студени снежни преспи.

Но едва когато се върна в Норвегия, безпокойството завладя безвъзвратно душата му.

Струпаха му се много тревоги: чакаха го богатствата му, голямото наследство от баща му и работата му като енорийски свещеник. Това беше пътят, отреден за него. Беше роден да членува в капитула на катедралата в Нидарус. Имаше и друга възможност: да се раздели с всичките си вещи и земи, да постъпи в манастира на братята проповедници, да го посветят в монашески сан и да сведе глава пред иноческите догми. Едната част от сърцето му копнееше за такъв живот.

Но той беше и зрял, врял и кипял в битката. Под норвежката корона живееха и умираха езичници и хора, заблудени от еретичните доктрини, които руснаците проповядваха в името на християнството. Гюнюлф не спираше да мисли за лапландците и за други полудиви народи. Нима сам Господ не бе пробудил у него този копнеж да пътува из селата с божието слово и светлина?

Но той прогони тези мисли и пред себе си оправда избора с обяснението, че е длъжен да се подчини на архиепископа. Айлив го разубеди. Поговори с него и ясно му показа, че гледа на него като на сина на стария му приятел, Никулаус от „Хюсабю“.

— Но вие, наследниците на дъщерите на Гауте от „Скугхайм“, така и не се научихте да бъдете умерени. Наумявате си или добро, или лошо.

Архиепископът също бил дълбоко загрижен за добруването на лапландците, но те нямали нужда от духовен баща, който умее да чете и пише на латински като на майчиния си език и да е вещ в законите, в аритметиката и алгоритмите. Айлив настоя Гюнюлф да използва наученото през годините, но изпитвал съмнения доколко Гюнюлф притежава дарбата да говори разбираемо на бедните и простодушни народи на север.

Ах, през онази сладка пролет той приравняваше знанията си с уменията, които всяко момиче усвоява от майка си: да тъче, да вари бира, да пече хляб и да дои кравите. Точно като него всички деца придобиват нужните знания, за да вършат онова, за което са призвани.

Гюнюлф сподели с архиепископа, че когато мисли за богатството си и за охолния си живот с наслада, го обзема тревога и боязън. Всъщност Гюнюлф нямаше нужда от много, за да задоволи потребностите на тялото си и живееше като беден монах, но му харесваше да кани богаташи на трапезата си, да дава милостиня на сиромасите, преди да му поискат, да си купува скъпи коне и книги.

Айлив му изнесе проповед за прославата на Църквата. Някои били призвани да я прославят с внушителни и достойни за нея дела, други — да покажат на света с доброволно избраната от тях бедност, че богатството няма стойност. Айлив напомни за онези архиепископи, прелати и свещеници, които някога били подлагани на издевателства, изгнаничество и унижения от кралете, защото ратували за каузата на Църквата. Норвежките духовници показвали години наред, че ако е необходимо, ще се откажат от всички земни блага и ще последват Исус. Бог сам щял да даде знак дали иска това от тях. Ако свещениците не пренебрегвали възможността да останат безимотни, нямало защо да се страхуват, че богатството ще се превърне във враг на чистите им души.

На Гюнюлф и за миг не му убегна, че архиепископът не одобрява склонността му към прекален размисъл. Той оприличаваше Айлив Дребния и останалите свещеници в града на неуморни зидари, градящи честта, силата и правомощията на Църквата. Бог сигурно очаква от Гюнюлф и той да полага същото старание за църковните дела и да не се отвръща от тежката работа, свързана с мъкнене на камъни и носене на вар за строежа. Но тези зидари като че ли се бояха да не се изгубят, ако се позамислят над разни въпроси…

Гюнюлф, от своя страна, не изпитваше такъв страх. Няма как човек да попадне в капана на ереста, ако продължава неотклонно да вижда разпятието пред очите си и да търси закрилничеството на Пречистата Дева. За него това не криеше опасност.

Опасността дебнеше от другаде: от неутолимия копнеж в душата му да печели хорското благоразположение и приятелство.

Та нали усещаше до дъното на душата си, че Господ го обича, защото за Него душата му е скъпоценна и мила като душата на всеки човек на тази земя.

Но прибирайки се у дома, у Гюнюлф отново се надигнаха предишните мъчителни спомени от детството и младостта му. Майка му не го обичаше, както обичаше Ерлен. Баща му не си правеше труда да се грижи за него, както за Ерлен. А после, при Борд в „Хестнес“, хората обсъждаха геройствата и белите на Ерлен. Никой не обръщаше на внимание на Гюнюлф, той представляваше само сянка на брат си. Ерлен беше предводителят на младежите, слугините го проклинаха и се смееха на шегите му. Ерлен беше най-любимото му същество на света. Толкова му се искаше и Ерлен да отвръща по същия начин на братската му обич; Гюнюлф не можеше да се насити на вниманието на брат си, то никога не му се струваше достатъчно. Единствен Ерлен го обичаше истински, но Ерлен обичаше всички…