Сигрид Унсет - Стопанка

Първоначално Кристин се стесняваше от девера си, изучил много науки в Париж и земята на келтите. Но постепенно смущението й се изпари. С Гюнюлф човек можеше да разговаря напълно непринудено. Не правеше впечатление на обсебен от личността си, камо ли на възгордял се учен с желание да се хвали с постиженията си, но преди Кристин да се усети, той й бе разказал толкова много неща, че тя сякаш едва сега осъзна колко необятен е светът извън Норвегия. Забрави за тревогите си, загледана в кръглото, кокалесто лице на свещеника, озарено от весела и изискана усмивка. Той кръстоса единия си крак върху коляното на другия и сключи белите си силни ръце около глезена.

Следобед влезе при Кристин и я попита дали й се играе на някоя настолна игра. Тя не знаеше у дома да има нещо подобно.

— Така ли? — удиви се свещеникът и повика Юлв: — Юлв, Ерлен къде държи златната игра на майка ни? Нали не е давал на никого игрите за забавление, останали от нея?

— Прибрани са в един сандък в къщата с рицарското снаряжение — отвърна Юлв. — Целта му по-скоро беше един човек, натресъл се в имението, да не се докопа до тях — тихо додаде той. — Гюнюлф, да отида ли да го донеса?

— Да, не вярвам Ерлен да има нещо против — предположи свещеникът.

След малко двамата се върнаха с голям, резбован скрин. Гюнюлф го отвори с ключа. Най-отгоре имаше цитра и още някакъв непознат за Кристин струнен инструмент. Гюнюлф го нарече псалтерион. Пръстите му затанцуваха по струните, но инструментът не беше настроен. В сандъка имаше навити на руло ленти, копринени гранчета, бродирани ръкавици, копринени забрадки и три книги с метални закопчалки. Накрая свещеникът намери и настолната игра: дъската беше разделена на бели и златисти квадратчета, а фигурките бяха изработени от бивници на моржове и боядисани в същите цветове.

Едва сега на Кристин й хрумна, че досега не е виждала в къщата нито един предмет за развлечение.

Призна на девера си колко неумела е в настолните игри и с цитрата, но книгите събудили любопитството й.

— Сигурно можеш да четеш, нали, Кристин? — попита свещеникът.

Не без известна гордост тя отговори, че е усвоила това изкуство още като дете, а в манастира я хвалели заради усърдието, с което четяла и пишела.

Свещеникът я гледаше усмихнато, докато тя разлистваше книгите. В едната беше поместена рицарската сага за Тристан и Изолда, а в другата се разказваха жития на светци. Кристин отвори на легендата за свети Мартайн 6 6 Свети Мартайн (?-1216) — придворен свещеник на крал Свере, а после епископ на Берген. — Бел.прев. . В третата книга, на латински, началните букви на всяка глава бяха изящно изписани.

— Тази книга е принадлежала на нашия прародител, епископ Никулаус — обясни Гюнюлф.

Кристин прочете на глас:

— Averte faciem tuam a peccatis meis et omnes iniqiotates meas dele! Cor mundum créa in me, Deus et spiritum rectum innova in visceribus meis! Ne projicias me a facie tua et spiritum sanctum tuum ne auf eras a me! 7 7 Скрий лицето Си от греховете ми и изличи всичките ми беззакония! Сътвори ми чисто сърце, Боже, и непоклатим дух обновявай в мен! Не ме отхвърляй от лицето Си и не отнемай Светия Си дух от мен! (Псалм 51) — Бел.авт.

— Разбираш ли какво прочете? — попита Гюнюлф.

Кристин кимна; разбирала смисъла. Думите звучаха толкова познато, че се развълнува, докато ги изричаше на глас. Лицето й потръпна, а сълзите напираха в очите й. Гюнюлф взе цитрата в скута си. Надяваше се да успее да я настрои.

По едно време чуха тропот на копита по двора. Ерлен нахълта в стаята, сияещ от радост, защото вече му бяха казали кой е скъпият гост. Братята се прегърнаха. Ерлен разпитваше Гюнюлф, без да дочака отговорите му. И свещеникът бил за два дни в Нидарус, та било чудно как така не са се засекли там.

— Още нещо ме озадачава — отбеляза Ерлен. — Очаквах цялото духовенство от църквата да организира шествие за посрещането ти. Прибираш се толкова помъдрял и натрупал знания.

— Откъде знаеш, че не са го направили? — пошегува се брат му. — Доколкото съм чувал, ти не припарваш до църквата, когато отидеш в града.

— Не, момче, ако мога да се измъкна, не се приближавам до моя господар архиепископа; някога така ми подпали кожуха — засмя се гордо Ерлен. — Харесва ли ти деверът ти, душице моя? Виждам, вече сте се сприятелили с Кристин, братко. Другите роднини не й допадат…

Едва когато се канеха да седнат да вечерят, Ерлен осъзна, че все още не е свалил кожената си шапка, връхната си дреха и меча от пояса.

Вечерта се превърна в най-забавната, откакто Кристин дойде в „Хюсабю“. След упорити увещания, граничещи със закани, Ерлен убеди брат си да седне на почетното място до Кристин, а самият той му режеше храната и му сипваше в чашата. При първата наздравица, която вдигна за Гюнюлф, Ерлен се подпря на едно коляно и поиска да му целуне ръка: