Сигрид Унсет - Кръстът

Стигна дотам, че видя живота си, както човек вижда земята, застанал на висок склон в някоя клисура. Сега пътят й слизаше към сенчестата долина, но преди това Бог я осени с милостта си и й показа, че в манастирското уединение и на вратата към смъртта я чака Онзи, който винаги е виждал живота на хората така, както се виждат хорските поселения от планинските върхове. Той е прозрял греха, мъката, любовта и омразата в сърцата им, както човек, застанал нависоко, съзира богатите имения и бедните колиби, избуялите ниви и изоставената пустош. Той е слязъл, нозете Му са пребродили света, отбивал се е в замъци и в къщурки, събрал е тегобите и греховете на богати и бедни и ги е издигнал високо със себе си на кръста. Не щастието и прекалената ми самоувереност, а грехът ми и мъката ми, Боже мой… Кристин вдигна очи и погледна към разпятието, извисяващо се на главозамайваща височина над триумфалната арка.

Сутрешното слънце нахлуваше през витражите в дъното на гората от колони и блясъкът на червените, кафявите, зелените и сините драгоценни камъни притъпяваше пламъка на свещите в олтара и сиянието на златния сандък зад него. Кристин чу последната вигилия — утренята. Знаеше, че по време на тази служба четат какви чудотворства извършил Господ, като вселил изцерителната си сила във верния си рицар крал Улав Харалсьон. Кристин вдигна болното дете към хора и се помоли за здравето му.

След продължителния престой в студената катедрала тя зъзнеше, зъбите й тракаха. Чувстваше се изнемощяла заради поста. Миризмата на многото хора се смесваше с аромата на восък, а и над коленичилите върху студения под в хладното утро се спускаше тежка, задушлива и неприятна отвратителната смрад от болните и бедните. Зад Кристин седеше дебела, блага и весела селянка. Опряла глава на колоната, жената дремеше върху постелка от меча кожа. Беше завила парализираните си крака. Селянката се събуди и прикани Кристин да отпусне изморената си глава върху широките й колене:

— Почини си, сестро. Имаш нужда да си отдъхнеш… Кристин заспа в полите на непознатата и сънува: Прекрачва прага на старата къща с огнището в „Йорун“. Млада е, още не е омъжена, защото вижда как дебелите й кафяви плитки висят на гърдите й. С нея в стаята влиза Ерлен. На прага привежда високата си снага.

До огнището седи баща й и сменя стрелите на арбалета си. В скута му са натрупани снопове тънки сухожилия, а от двете му страни, върху пейката, е оставил купчина върхове и подострени дървени пръчки за стрелите. Щом двамата млади влизат, Лавранс се навежда над жарта и посяга да вземе малкия трикрак меден съд, в който обикновено разтапяше смолата, но опарен, рязко отдръпва ръката си, лапва пръстите си и ги засмуква. Обръща глава към Кристин и Ерлен и ги поглежда със смръщени вежди и усмивка на устните…

Кристин се събуди, обляна в сълзи.

Когато по време на празничната литургия архиепископът лично ръководи службата пред главния олтар, тя коленичи. Из църквата, изпълнена с тържествени песнопения, се виеха облаци от тамян, а пъстрата слънчева светлина, нахлуваща през витражите, и сиянието на восъчните свещи се сливаха. Свежото приятно благоухание се разнесе из храма и притъпи мириса на немотия и болести. Със сърце, преливащо от трогателното усещане за съпричастност с тълпата бедни и онеправдани, където сам Господ я доведе, разнежена от опияняваща сестринска обич, Кристин се молеше за доброто на всички, които споделяха нейната бедност и страдаха, както бе страдала тя.

„Ще стана и ще отида при баща си.“ 17 17 Ще стана и ще отида при баща си. (Цитат от притчата за блудния син — Лука 15:11-32) — Бел.прев.

Манастирът се намираше на малко възвишение близо до фиорда. Ветровете усилваха грохота на прибоя и той заглушаваше шумоленето на боровата гора, която покриваше стръмнините на хълма на север и запад и скриваше изгледа към морето.

Когато навремето двамата с Ерлен минаха оттук на кораб, Кристин видя как църковната кула се извисява над гората, но така и не осъществиха пътуването до монашеската обител, създадена от прародителя на Ерлен, макар той неведнъж да бе споменавал за него. Кристин стъпи за пръв път в Райнския манастир и остана завинаги.

Не очакваше животът в обителта да е по-различен от живота в манастирите в Осло или „Баке“, но за нейна изненада монахините в „Райн“ имаха други навици и много по-спокойно ежедневие. Тук сестрите бяха буквално мъртви за външния свят. Високопреподобната абатиса Рагнхил се хвалеше, че от пет години не е стъпвала в града, а и монахините й не са напускали пределите на манастира.