Сигрид Унсет - Кръстът

Въздухът се изпълни с камбанен звън. От катедралата отбелязваха началото на деветия богослужебен час. Детето млъкна и погледна към небето, а над неразбиращите му очи се появи леко просветление и то се усмихна. Трогната, Кристин се наведе и целуна клетото мъниче. Едва сега забеляза, че е седнала на каменната ограда около градината с хмел в някогашната им градска къща.

Чудно как не разпозна веднага зидания комин, който се издигаше над покрива, покрит с трева. Та това беше задната част на къщата им. Наблизо се намираха постройките на приюта. Някога Ерлен се ядосваше много, задето болните имаха правото да се разхождат из градината.

Кристин притисна чуждото дете до гърдите си и го обсипа с целувки. Някой докосна коляното й — монах в бялото расо и черната наметка с качулка на братята — проповедници. Пред очите й се появи бледо, жълтеникаво, набръчкано старческо лице, вдлъбната уста с тесни и дълги устни, две големи очи с цвят на кехлибар, хлътнали дълбоко в орбитите.

— Направо не мога да повярвам! Това ти ли си, Кристин Лаврансдатер? — Монахът подпря сплетените си пръсти на каменната ограда и отпусна глава над тях. — Какво правиш тук?

— Гюнюлф! — Главата му докосна коляното й. — Какво чудно има, че съм тук?

Едва сега си даде сметка: седи до оградата на този дом, някога собственост на Гюнюлф, а после — неин. Наистина странно.

— Кое е това дете? Да не е синът на Гауте?

— Не.

При спомена за малкото, здраво и миловидно лице на внука си със силното, добре сложено тяло Кристин се развълнува и притисна детето до гърдите си, изпълнена със съчувствие.

— Това дете е на моя позната. Заедно пътувахме дотук.

В съзнанието й трепна бегъл спомен за прозрението на мъдрия по детски Андрес Симонсьон. Изпита страхопочитание към клетото създание на коленете си. То отново започна да плаче и Кристин попита монаха откъде да намери мляко. Заедно с Гюнюлф заобиколиха от изток църквата на братята — проповедници и той наля мляко в една паница. Кристин нахрани детето. Разговорът с Гюнюлф вървеше мудно.

— Не сме се виждали дълго време. От последната ни среща се случиха много неща — печално отбеляза тя. — Сигурно си понесъл тежко вестите за брат си?

— Бог да се смили над клетата му душа — покъртен прошепна брат Гюнюлф.

Едва когато Кристин го попита за синовете си на остров Таутра, той стана по-словоохотлив. Манастирският съвет приел с искрена радост двамата послушници, произлизащи от виден аристократичен род. Никулаус притежавал богати заложби за духовното поприще и жънел успехи в учението и благочестието. Абатът го сравнявал с великия му праотец, даровития радетел за добруването на Църквата епископ Никулаус Арнесьон. Така било обаче само в началото. След като двамата братя приели монашеския подстриг, Никулаус започнал да се държи непокорно и да всява смут в манастира. Гюнюлф не беше запознат с всички причини, но знаеше една от тях. Абат Юханес не позволявал на младите монаси да приемат свещенически сан, преди да навършат трийсет години, и отказал да направи изключение от правилото си дори за Никулаус. Според достопочтения отец Никулаус четял и размишлявал, без да притежава нужната духовна зрялост, и съсипвал здравето си с прекалено отдаване на молитви и пост. Затова абатът решил да го изпрати в едно стопанство на остров Мидерьоен, собственост на манастира, за да засади ябълкова градина под опекунството на възрастен монах. Никулаус отказал да се подчини на абата и обвинил братята си, че тънат в чревоугодие, безогледно пилеят благата на манастира, не изпълняват съвестно дълга си да ръководят богослуженията и мърсят устата си с непристойни думи. Случилото се останало между стените на обителта, но Никулаус не спрял дотук. Опълчил се срещу монаха, когото абатът назначил за негов наставник. Затворили Никулаус в карцера. Абатът го заплашил да го отдели от брат Бьоргюлф и да изпрати единия в манастира „Мункабю“. Това усмирило Никулаус, той се разкаял и поискал прошка. Явно слепият му брат го подтиквал към неподчинение.

— В двамата младежи говори бащиното им непокорство — отбеляза Гюнюлф с горчивина. — Няма нищо чудно, че синовете на брат ми не могат да се научат на послушание и проявяват непостоянство в богоугодното си дело…

— Не е изключено в синовете ми да говори и майчината им кръв — тъжно предположи Кристин. — Цял живот съм била непокорна и непостоянна, Гюнюлф. Бленувах да поема по праведния път, ала непрекъснато криввах по грешния…