Сигрид Унсет - Кръстът

— Искаш да кажеш: Ерлен те подтикваше да кривваш — мрачно я поправи монахът. — Кристин, Ерлен те е подлъгвал неведнъж. Дори смятам, че всеки ден от съвместния ви живот той те е отдалечавал от правия път. Под влияние на брат ми ти започна да забравяш, че срамните мисли в главата ти не могат да останат скрити от Всезнаещия.

Кристин се вторачи пред себе си.

— Не съм сигурна дали си прав, Гюнюлф. Не си спомням някога да съм забравяла, че Господ е способен да надникне в душата ми. Грехът ми е по-голям. Противно на предположенията ти, като съпруга на Ерлен нямах основания да се срамувам от непристойната си похотливост и немощната си природа, а по-скоро изпитвах ужас от греховните, по-горчиви от змийска отрова мисли, които посвещавах на съпруга ми. Но май в живота винаги става така. От теб съм чувала, че онези, които се обичат с изпепеляваща страст, се намразват като две змии, впили зъби една в друга. През изминалите години често страдах, задето Ерлен се яви пред Божия съд, без душата му да намери предсмъртно опрощение и успокоение; задето загина с ярост в сърцето и с окървавени ръце, но винаги се утешавах с мисълта, че той не стана такъв, какъвто го описа ти, и в каквато се превърнах аз. Ерлен не таеше в душата си гняв и огорчение от несправедливата си съдба. Гюнюлф, той изглеждаше толкова красив и спокоен, когато го обличах… Сигурна съм, Всевишният знае, че през целия си живот Ерлен не е носил в душата си капка злоба срещу някого или заради нещо.

Гюнюлф я погледна с широко отворени очи. После само кимна.

След известно време я попита:

— Разбра ли кой е наместник на монахините в „Райн“? Отец Айлив.

— Така ли? — зарадва се бурно Кристин.

— Не знаеше ли? Помислих си, че това е причината да избереш Райнската обител.

После стана време Гюнюлф да се прибира в манастира.

Кристин влезе в катедралата. Първото нощно песнопение вече беше започнало. По скамейките и около олтарите гъмжеше от народ, а един клисар забеляза болното дете в ръцете й и я избута по-напред в множеството. Кристин се озова сред недъгавите и болните, скупчили се насред катедралата под свода на главния купол. Оттам се откриваше гледка към хоровата част на храма. Вътре горяха стотици свещи. Клисарите ги поемаха от ръцете на поклонниците и ги поставяха върху обсипани с горящи главни малки кули с конусовидна форма, каквито имаше из цялата катедрала. С изчезването на дневната светлина зад витражите помещението се изпълни с приятния мирис на топящ се восък, но го задуши острата смрад от дрипите на клетниците.

Песента на хора кънтеше под сводовете. Разнесе се музиката на орган, флейти, барабани и струнни инструменти и Кристин разбра защо наричат вътрешността на църквата кораб. Хората във внушителната каменна постройка сякаш се намираха на борда на плавателен съд, а песента напомняше бушуването на морските вълни, над които се носи корабът. От време на време настъпваше кратко затишие, когато самотен мъжки глас подемаше песента и я поднасяше на събралите се богомолци.

Долепили лица, поклонниците добиваха все по-уморен вид с напредването на нощта. Рядко някой напускаше катедралата между богослуженията. Във всеки случай хората, заели места в средата на църквата, не ставаха. Между песнопенията се унасяха в дрямка или се молеха. Детето спа почти цяла нощ в скута на Кристин. Само няколко пъти проплака, но тя го успокои и го нахрани с мляко от дървената бутилка, която й даде Гюнюлф.

Срещата с брата на Ерлен я развълнува. Всяка стъпка по пътя дотук й навяваше спомени за покойния й съпруг. През последните години, когато я налегнаха грижите за подрастващите й синове, не й оставаше време да мисли за него и за собствената си съдба. И все пак споменът за него стоеше съвсем близо, някъде зад гърба й. Нужно беше само да се обърне. През изминалите години душата й остана на заден план. Изостави я, както хората изоставят зимната къща през лятото и, увлечени в забързаното си ежедневие, я подминават непрекъснато, но не се сещат да влязат вътре, макар да е нужно само да натиснат дръжката и да бутнат вратата. А когато най-сетне един ден отидат в зимната къща по работа, тя им се вижда чужда, почти тържествена с мириса на самота и тишина.

Но докато разговаряше с последния жив свидетел на времето между сеитбата и жътвата в своя живот, й се стори, че е започнала да гледа на живота си по друг начин. Почувства се като човек, застанал на хълм, извисяващ се над родния му край. Досега не е виждал дома си от толкова високо. Поглежда надолу към долината. Познава всяко имение, всяка ограда, всеки храсталак и всяко речно корито, но сякаш за пръв път съзира как всичко това е разположено върху земята, където е устроено населеното място. От това свое видение Кристин почерпи утеха. Горчивината й срещу Ерлен и страхът за душата му, отлетяла неуспокоена след скоропостижната му смърт, се изпариха. Сега осъзна: той никога не бе таил злоба. Бог винаги е виждал това.