Сигрид Унсет - Кръстът

„Както и ние прощаваме на нашите длъжници.“ Онова, което сърцето ти крещи, няма да се превърне в молитва, преди да изречеш „Отче наш“ без капка фалш в душата.

„И прости нам дълговете ни“… Спомняш ли си колко пъти вината ти бе опростена? Погледни синовете си, застанали до мъжете в храма. Виж онзи, който стои най-отпред като вожд на красивото ти потомство. Плодът на греха ти. Близо двайсет години Господ умножава пред очите ти неговата хубост, разум и мъжественост. Молиш за милосърдие? В какво се проявява милосърдието ти към най-малкия ти син?

Спомни си баща си, спомни си Симон Андресьон.

Но дълбоко в сърцето си Кристин не беше простила на Ерлен. Не можеше да му прости, защото не искаше. Държеше купата на любовта си и отказваше да я пусне дори сега, когато вътре остана само горчивата утайка. В мига, когато тя успее да прости на Ерлен и престане да мисли за него с онази унищожителна горчивина, всичко между тях ще приключи.

Кристин слушаше службата и осъзнаваше, че божиите слова не облекчават терзанията й. Опита се да се помоли: свети Улав, помогни ми, стори чудо с душата ми, та да си кажа молитвата без неистини и да мисля за Ерлен с почтително спокойствие. Но Кристин съзнаваше, че самата тя не иска молитвата й да бъде чута. Усещаше колко безсмислено е да моли Бог да пощади живота на детето й. Синът на Ерлен й беше даден назаем от Бог и можеше да го задържи при едно-единствено условие, а тя отказа да го приеме. Вече беше безполезно да лъже свети Улав…

Майката бдеше над болното си чедо. Сълзите й се лееха безспир. Кристин плачеше беззвучно, а по посивялото й вкаменено лице не трепваше мускул. Единствено бялото на очите й и клепачите се зачервяваха. Щом някой се отбиеше да я види, тя бързо избърсваше сълзите си и продължаваше да стои безмълвна и вцепенена.

Нужно беше съвсем малко, за да я размекнат. Когато в стаята влезеше някой от големите й синове, за да провери как е клетото му братче и да му каже няколко нежни съчувствени думи, майката се оказваше безсилна и избухваше в оглушителни ридания. Ако само можеше да сподели със синовете си какъв страх я мъчи за живота на малкия Ерлен, сърцето й щеше да омекне. Но момчетата се бояха от нея. От деня, когато се прибраха и узнаха какво име е дала майка им на новороденото, младежите станаха още по-единни и сплотени и сякаш се отчуждиха от нея. Но веднъж Нокве отбеляза, докато гледаше бебето:

— Майко, позволи ми да посетя татко и да му съобщя как е братчето ни.

— Няма смисъл — отвърна обезсърчено Кристин.

Мюнан не разбираше защо са тъжни. Носеше играчките си на малкия си брат, радваше се от все сърце, когато му разрешаваха да го гушне и беше убеден, че е успял да го разсмее. Мюнан често говореше за баща си и се питаше колко ли ще обикне Ерлен новородения си син. Кристин мълчеше, лицето й придобиваше пепеляв оттенък и сърцето й се късаше при думите на момчето.

Бебето отслабна и заприлича на сбръчкан старец. Очите му станаха неестествено големи и бистри. Все пак малкият се усмихваше на майка си, а тя тихо проплакваше от жал. Кристин милваше тънките му крайници и вземаше стъпалата му в шепата си със съзнанието, че това дете никога няма да посегне любопитно към сладките, бледорозови причудливи създания, мятащи се във въздуха над него, които всъщност, макар и то да не подозира, са неговите крака. Това дете никога нямаше да стъпва по земята.

След като изминаха няколко мъчителни седмици в тревоги заради умиращото дете, майката се облече за очистителна молитва и се почувства смирена. Прости на Ерлен. Беше й все едно какво ще стане с тях двамата. Искаше само да задържи най-сладкото си съкровище и не хранеше горчивина към мъжа си.

Но когато застана пред кръста, зашепна „Отче наш“ и стигна до думите „както и ние прощаваме на нашите длъжници“, усети как сърцето й закоравя, както ръката се свива в пестник, готова да удари. Не!

Кристин заплака отчаяно и горко, защото не намираше сили да пожелае да му прости.

Ерлен Ерленсьон почина в деня преди празника на Мария Магдалена. Преди да е навършил три месеца.

Тази есен епископ Халвар тръгна да обикаля миряните из долината. Пристигна в Сил в навечерието на празника на апостол Матей. Изминаха повече от две години от последното му посещение на север и много деца чакаха конфирмацията си. Сред тях беше и Мюнан Ерленсьон, вече осемгодишен.

Кристин помоли Юлв Халдуршон да придружи сина й за случая, защото нямаше друг приятел, към когото да се обърне. Юлв се съгласи с радост. Църковните камбани удариха и тримата — Кристин, Юлв и момчето — поеха към храма. Останалите й синове, без Лавранс, който боледуваше от треска, участваха в утринната литургия и сега не им се ходеше на църква, защото вътре ставаше голяма навалица.