Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Елизабет плесна с ръце от удоволствие при вида на всичко това.

— О, Робърт, колко изящно!

— Помислих си, че ще ви хареса днес да бъдете обикновено селско момиче — прошепна той тихо в ухото й.

Тя се обърна към него:

— Така ли? Защо?

Той сви рамене:

— Една корона е както чест, така и товар. Хората, които се тълпят около вас през цялото време, винаги вземат от вас: те никога не дават. Исках да имате един ден, който да е изпълнен с удоволствие и смях, ден за едно хубаво момиче, а не за една натоварена с тежко бреме кралица.

Елизабет кимна.

— Вие ме разбирате. Те искат толкова много от мен — каза тя нацупено.

— А тези нови кандидати за женитба са най-лошите — каза той. — Онези двамата херцози от династията на Хабсбургите, които искат вашата слава и блясък да ги издигне от бедни австрийски херцози до крале на Англия само с един скок! Или граф Аран, който иска да ви въвлече във война с Шотландия! Те не ви предлагат нищо, а очакват всичко в замяна.

Елизабет се намръщи, и за миг той се изплаши, че е стигнал твърде далече. После тя каза:

— Те ми предлагат единствено тревоги, а искат от мен всичко, което съм.

— Те не искат нищо от вас — поправи я той. — Не от вашата истинска личност. Те искат короната, или трона, или наследника, който можете да им дадете. Но те са фалшиви ухажори, фалшиво злато, те не ви познават или обичат, както… — той млъкна рязко.

Тя се наведе напред: почувства топлия му дъх върху лицето си и той я видя как си поема дъх заедно с него.

— Вие? — запита настойчиво тя.

— Както ви обичам аз — прошепна той много тихо.

— Ще обядваме ли? — запита печално Сесил, откъм групата, която чакаше зад тях. — Прималява ми от глад. Сър Робърт, вие сте истински Тантал — да подредите цяло пиршество пред нас, но така и да не ни поканите да се храним.

Робърт се разсмя и се извърна от кралицата, която си даде един миг да възвърне усещането си за присъствието на останалите, за очите, приковани върху тях, за масите, застлани със снежнобели покривки, в изпълнената със слънчева светлина овощна градина.

— Моля… — каза той, като ги подкани с жест на знатен лорд да заемат местата си.

Седнаха на закуска, по-изтънчена от италианско пиршество, но поднесена с елегантната небрежност, отличителна за Дъдли, а после, след като основното хранене приключи и захаросаните плодове бяха сложени на масата, пастирите и доячките изпълниха селски танц и изпяха песен в прослава на пастирката кралица. Едно малко момче, русо, с изражение на херувим, пристъпи напред и рецитира поема на Елизабет, кралица на всички пастири и пастирки, и й поднесе корона от глогови цветчета и жезъл от обелена върбова пръчка, а после трупа музиканти, неудобно сгушени в клоните на ябълковите дървета, изсвириха встъпителен акорд, Робърт предложи ръка на Елизабет и я поведе в селски танц, танц в чест на първия майски ден точно в този отреден за ухажване ден, когато — твърдеше традицията — дори птиците се женеха.

„Много хубаво“, каза си Уилям Сесил, хвърляйки поглед към слънцето, което сега беше почти над главите им. „Половин ден — изгубен, и цяла планина писма за четене, когато се върна в двора. Лоши новини от Шотландия, без съмнение, и все още никакви изгледи за получаване на пари от кралицата, за да подкрепим нашите събратя по религия, макар че те ни молят за помощ и питат — с основание — какво си мислим, че правим, като ги изоставяме, когато са на косъм от победата?“

Вгледа се малко по-внимателно. Ръката на Робърт Дъдли не беше там, където бе редно да бъде — на гърба на кралицата, докато я направляваше напред в стъпките на танца — а около талията й. А тя, съвсем не гордо изправена, както винаги, съвсем определено се накланяше към него.

„Човек би могъл почти да каже, че е изпълнена с копнеж“, помисли си той.

Първата мисъл на Сесил беше за нейната репутация, и за брачните планове. Хвърли поглед наоколо. Слава богу, бяха сред приятели: семействата Нолис, Сидни, Пърси.

Сприхавият млад чичо на кралицата, херцогът на Норфолк, не би искал да види своята родственица в обятията на мъж като някоя слугиня в крайпътен хан, но едва ли щеше да съобщи за поведението й на посланика на Хабсбургите. В групата можеше и да има шпиониращи слуги, но техните думи нямаше да имат особена тежест. Всички знаеха, че Елизабет и Дъдли са много близки приятели. Очевидната привързаност между двамата млади не вредеше с нищо.

„И все пак“, каза си тихо Сесил. „И все пак, трябва да я омъжим. Ако тя му позволява да я обсипва с ласки, сме в безопасност; той е женен и не може да направи нищо повече от това, да запали огън, който ние ще трябва да потушим. Но какво ще стане, ако тя хареса някой неженен мъж? Ако Дъдли пробуди желанията й, какво ще стане, ако се появи някой хитър млад самец, който по една случайност се окаже и красив, и свободен? Какво ще стане, ако тя намисли да се омъжи по любов и да провали политиката на Англия заради една момичешка прищявка? По-добре да я омъжим, и то скоро“.