Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Най-сетне Елизабет приключи оживения разговор и се огледа наоколо.

— А, графиня Фериа! — възкликна тя. — Надявам се, че не се е наложило да чакате дълго?

Усмивката на Джейн беше достойна за кралица.

— Ни най-малко — каза тя невъзмутимо. Сега главата й пулсираше, а устата й беше пресъхнала. Много се страхуваше да не припадне в краката на Елизабет: единствено решимостта й даваше сили да остане на крака.

Не виждаше лицето на Елизабет: прозорецът зад нея беше облян в ярка бяла светлина, но познаваше насмешливата усмивка и играещите черни очи.

— И очаквате дете — каза Елизабет със сладък гласец. — След няколко месеца?

Откъм придворните се разнесе приглушено ахване. Едно раждане след няколко месеца би означавало, че детето е било заченато преди сватбата.

Спокойното лице на Джейн изобщо не трепна.

— През есента, ваша светлост — каза тя спокойно.

Елизабет замълча.

— Дойдох да се сбогувам с вас, кралице Елизабет — каза Джейн с ледена любезност. — Съпругът ми се връща в Испания и аз заминавам с него.

— Ах, да, сега сте испанка — каза Елизабет, сякаш това беше някаква болест, която Джейн беше прихванала.

— Испанска графиня — отвърна спокойно Джейн. — Да, и двете сменихме положението си в света, откакто се срещнахме за последен път, ваша светлост.

Това беше злобно напомняне. Джейн беше виждала Елизабет паднала на колене и плачеща от престорено разкаяние пред сестра си; беше виждала Елизабет подпухнала от болест, под домашен арест, обвинена в държавна измяна, поболяла се от ужас, умоляваща да бъде изслушана.

— Е, във всеки случай ви желая приятен път — каза небрежно Елизабет.

Джейн се сниши доземи в съвършен, вежлив реверанс: никой не можеше да се досети, че беше на ръба да падне в несвяст. Изправи се и видя как стаята заплува пред очите й, а после се отдалечи заднешком от трона, с плавни стъпки, една след друга, повдигнала скъпата си рокля, за да не се заплита в алените й обувки с високи токове, с вдигната глава и усмивка на устните. Не се обърна, докато не стигна до вратата. После събра поли и си тръгна, без да погледне назад.

— Какво е направила? — запита невярващо Сесил развълнуваната Летиша Нолис, която докладваше, както й се плащаше да прави, за онова, което се вършеше в личните покои на кралицата.

— Остави я да чака половин час, а после намекна, че е заченала бебето, преди да се омъжи — прошепна задъхано Летиша.

Бяха в облицования с тъмна ламперия кабинет на Сесил, със затворени капаци на прозорците, макар да беше ден: на вратата пазеше доверен човек, а в останалите стаи на Сесил не се допускаха посетители.

Той се намръщи леко:

— А Джейн Дормър?

— Тя се държа като кралица — каза Летиша. — Говореше вежливо, направи реверанс — трябваше да видите реверанса й — излезе, сякаш презираше всички ни, но не изрече и думичка на протест. Накара Елизабет да изглежда като глупачка.

Сесил леко се свъси.

— Внимавайте какво говорите, малка госпожице — каза той твърдо. — Мен щяха да ме нашибат с камшик, ако бях нарекъл монарха си „глупак“.

Летиша сведе меднокосата си глава.

— Елизабет каза ли нещо, след като тя си отиде?

— Каза, че киселото изражение на Джейн й напомняло за нейната сестра, и слава богу, че тези дни били отминали.

Той кимна.

— Някой отговори ли?

— Не! — Летиша преливаше от желание да сподели клюките. — Всички бяха така потресени, че Елизабет е толкова… толкова… — тя нямаше думи за това.

— Толкова каква?

— Толкова злобна! Толкова груба! Беше толкова нелюбезна! И то към толкова мила жена! И то бременна! И освен това — съпруга на испанския посланик! Такова оскърбление към Испания!

Сесил кимна. Това беше изненадваща проява на невъздържаност за толкова разумна и умееща да се владее млада жена, помисли си той. Вероятно последици от някаква глупава женска кавга, която се бе точила с години. Но не беше обичайно за Елизабет да покаже чувствата си така вулгарно.

— Мисля, ще откриете, че тя може да бъде много злопаметна — бе всичко, което каза на момичето. — Добре ще е да се погрижите никога да не й давате основание.

При тези думи тя вдигна глава, очите й — тъмните очи на рода Болейн — го погледнаха открито. Тя приглади косите си с цвят на бронз под шапчицата. Усмихна се с онази омагьосваща, изпълнена със съзнание за собствената си привлекателност усмивка на една Болейн.

— Как мога да го избегна? — попита тя откровено. — За нея е достатъчно само да ме погледне, за да ме намрази.