Адам Уилямс - Дворецът на небесната наслада

— Да, скъпа, той е истински татарин със смразяващ поглед и кръвожадно сърце. Всява ужас у всички, но с мен се държи приятелски.

— Но нали каза, че е възрастен човек, Едуард? — нервно бе попитала Нели.

— Така е. Може да е на шестдесет или на осемдесет години, но е изненадващо запазен и пъргав като моряк, независимо от увисналото си шкембе и двойната брадичка. Освен това е много силен. Още ходи на лов и стреля с лък, а веднъж, когато отидох по-рано в двора му, го видях да се упражнява в бой с меч. Огромно оръжие, което размахваше над главата си като перце, а тялото и краката му се движеха пъргаво като на акробат, само че доста по-бавно. Предполагам, че това е тай-чи — виждала си хората, които сутрин правят упражнения край реката. Но досега не бях наблюдавал някой да размахва такъв къс желязо с подобна лекота. Когато след това ми показаха меча, изобщо не можах да го повдигна. Разбрах, че бил на генерал от Тайпин, когото мандаринът убил още като момче. Имаше изящно украсена с нефрит дръжка и острие като бръснач. Чудя се колко ли глави е отсякъл.

— Мисля, че трябва да бъдеш по-предпазлив — беше казала жена му. — Знам, че ти е забавно да плашиш мен и децата с такива разкази, но не разбирам чувството ти за хумор. А и този човек ми се струва ужасен, Едуард, и не е хубаво, че ти…

— Той е мой приятел, Нели — беше й отвърнал докторът.

И той наистина бе убеден в това. Двамата обичаха да философстват, бяха образовани и имаха много идеи. Освен това мандаринът проявяваше неизчерпаем интерес към всичко, свързано с външния свят, а лекарят можеше да го информира за Британската империя, за Европа, за баланса на Великите сили, за развитието на науката и технологиите, дори за оръжията. Този обмен на мисли със сигурност допринасяше за по-доброто разбиране и сътрудничество между Китай и Великобритания, а и за всеки от събеседниците. Да не говорим за успеха на болницата и на строежа на железопътната линия. Като официален лекар на строителите Еъртън бе длъжен да предразполага местните властници, които можеха много да помогнат или да попречат на напредъка на това полезно начинание.

Докторът въздъхна. Осъзнаваше, че се е отнесъл в мисли. Това често му се случваше по време на дългите съзерцателни паузи в разговорите с мандарина. За какво бяха говорили? За железопътната линия, разбира се. И той беше разказвал за бандитите от Скритата долина, една от темите на евтините романи, за които беше абониран и които пристигаха всеки месец от седалището на мисията в Единбург, заедно с пратките лекарства, медицинските журнали, списание „Блекуд“ и необходимите за домакинството стоки, които съпругата му поръчваше. Докторът беше доволен, че мандаринът го бе разпитвал за плановете за големите трансконтинентални железници, които се правеха в Америка. Това го наведе на темата за бандитите, която в момента му беше много интересна. Той видя, че мандаринът го гледа изпитателно.

— Изненадан съм, че образован човек като вас, скъпи ми дайфу , може да говори с възхищение за подобен бандит и да го нарича интелигентен човек. Пътят на знанието води към добродетелност. Не виждам нищо добро в плячкосването на един влак, колкото и умело да е извършено. Не мога да имам високо мнение за страна, която приписва добродетели на престъпниците, дори ако, както ми казвате, това да е нова държава като Америка.

— Навярно и в Китай има легенди за известни бандити и престъпници. Миналата седмица с удоволствие наблюдавах на пазара една пътуваща трупа, която представи сцени от класическата опера „На брега“. Костюмите бяха невероятни, както и акробатичните умения на актьорите, но историята си беше в стил „Робин Худ“. Герои, прогонени в изгнание, защитават обикновените хора от тиранията и несправедливостите. Не е ли това обичайният сюжет на великите творби?

— Аз обезглавявам бандитите и пиратите — каза мандаринът. — Аз съм този, който защищава обикновените хора.

— Разбира се, разбира се, крадците и убийците не бива да бъдат възпявани — побърза да се съгласи докторът. — Но обикновеният човек обича в живота му да има малко цвят и често именно героите, преследвани от закона, му го осигуряват. Предполагам, че не сте имали възможност да прочетете някой от романите на сър Уолтър Скот?

Мандаринът учтиво потвърди.

— Бих искал да ви преведа „Роб Рой“.

— Това ще бъде изключително преживяване, скъпи дайфу , но ако прилича на „На брега“, не съм сигурен дали бих одобрил превода му. Вие сте прав, че обикновеният човек се вълнува от подвизите на героите — това е безобидно, ако си остане само приказка за деца или драматичен сюжет за опера, но дълг на всеки управник е да насочи възхищението на поданиците си към по-стойностни каузи. Никой не бива да бъде поощряван да подражава на нарушителите на закона. Предполагам, че дори американските мандарини са загрижени от незаслужените почести, отдавани на пастира, който ограбва влакове.