Адам Уилямс - Дворецът на небесната наслада

„Време е да помислим за алтернативни стратегии. Знам колебанието на ваша светлост да вложи още пари или ресурси в район, който се смята извън пряката сфера на английските интереси. Помолихте ме да проуча намеренията на японците и с удоволствие ви съобщавам, че тяхното подозрение към действията на руснаците се засилва. В имперската армия действа «прогресивна» партийна групировка, която още отсега предлага агресивни стъпки срещу руснаците в Манджурия. Нашият агент във висшето командване в Хокайдо — ваша светлост знае за кого говоря — съобщава, че при ученията на армията и флотата подигравките и обидите, насочени към Порт Артур, са ежедневие и че офицерите в столовата съвсем открито вдигат тост за онзи бъдещ ден, когато флагът с Изгряващото слънце ще се развее над пристанището на Дайрен. Мнозина смятат, че между двете сили до няколко години ще избухне война и победителят ще анексира всички манджурски провинции. Ако това стане, в наш интерес ще бъде той да е Япония, а не Русия.“

Стресна го подраскване по вратата, последвано от неопределим звук: вой, който се извисяваше над бушуващата навън буря и тропането на счупения капак на долния етаж. Беше слаб, напомняше човешки глас, който стене от уплаха или екстаз. Младежът бързо скочи, блъскайки стола назад, и по липса на нещо по-добро грабна бухалката за крикет. Вдигна я над главата си, готов за удар, и отвори вратата.

— Кой е там? — извика той, но гласът му прозвуча пискливо. — Кой е там? — повтори, този път по-плътно.

Вляво и вдясно се простираха мрачни, празни коридори. Слабата светлина на свещта се отразяваше в полираното дърво.

— Покажи се, ако си тук! — извика той. — Не ме е страх! — После извика на китайски: — Ни ши шей? Ни ши шей? Чулайба? Во бу па.

Отговор не последва, чуваше се само тропането на капаците от долния етаж.

— Не се боя — прошепна той. — Не се боя. — После се засмя безгрижно. — Хайде, де! — извика отново. — Покажете се, потайни и зли среднощни вещици! Наистина ли мислите, че един англичанин се бои от лисиците духове 4 4 Според китайската митология — духове на умрели жени, красавици и прелъстителки, които могат да бъдат както добри, така и зли. — Б.авт. ? — Той отпусна бухалката до тялото си и потърка челото си с другата ръка. — Ти си луд — прошепна. — Напълно луд. Господи, какво ли не бих дал за малко сън…

После затвори вратата тихо и се върна на бюрото си, но едва след известно време и още чаша бренди взе отново перодръжката.

„Между Северна Манджурия и Харбин все още съществува голяма територия, където китайското правителство — макар и слабо — има надмощие. Знаем, че руснаците се опитват по всякакъв начин да спечелят влияние между местните чиновници и командирите на армията, а понякога дори и между по-силните бандити. Подозираме, че оръжията от източносибирския склад за муниции при езерото Байкал преминават в ръцете на местните чиновници (срещу пари). В интерес на японците ще бъде да вземат в свои ръце тази «престижна търговия». Смятам, че сме в състояние да им помогнем дискретно.

Проучих къде е най-добре да концентрираме усилията си и избрах Шишан. Ако погледне картата, ваша светлост ще забележи, че той е стратегически разположен в граничната зона между руските и китайски центрове на железопътно строителство. Сгушен между хълмове, това е един от малкото лесно защитими райони в иначе откритата равнина. Казаха ми, че добре въоръжен отряд в Черните хълмове може да отблъсне цяла армия, което навярно е причината, че в миналото Шишан е бил гарнизонен град и безопасно място за почивка на керваните.“

Той накратко описа Шишан, населението и пазарната му икономика. Добави биографията (доколкото я знаеше) на мандарина. Разказа за чужденците, които живееха в града: инженерите в лагера на железопътните строители, търговецът от „Бабит и Бренър“ и ексцентричния мисионер доктор Еъртън, на когото възлагаше такива големи надежди. Беше ли прав да му се довери? Спомни си странната вечеря, която началникът на канцеларията беше дал на Еъртън при едно от пътуванията му до Пекин. Сър Чарлс си имаше правило никога да не вечеря с мисионери, затова беше възложил поканата на друг човек, а преводачът бе поканен, за да попълни бройката. Беше изненадан колко много му хареса докторът с благоразумието и суховатия си хумор, с необичайната си слабост към евтините криминални романи и историите за каубои. Изобщо не приличаше на мисионер. Трябваше ли да го препоръча? Е, така или иначе, в момента нямаше друг кандидат. И той се реши: