Адам Уилямс - Дворецът на небесната наслада

Но сър Клод и лейди Макдоналд нито забелязваха това, нито ги интересуваше. Те спяха в леглата си под мрежите срещу комари в Главната резиденция, бившата Зала на предците.

Само един служител от легацията още беше буден, нащрек за опасностите на нощта. Лампата му едва проблясваше пред прозореца на горния етаж на една не толкова импозантна постройка в близост до двора, където някогашният собственик беше съхранявал съкровищата си. Това бе стаята на преводача, млад англичанин, наскоро назначен в легацията. Само по риза, той седеше прегърбен над малкото бюро, върху което мъждиво светеше газена лампа. Светлината й разкриваше голи дървени стени, легло и рафтове, пълни с книги, повечето на китайски. Пишеше депеша — вън от канцеларията, извън работното време, посред бурната нощ — така че едва ли ставаше дума за официалните дела на легацията. Във всеки случай поведението му подсказваше, че прави нещо тайно. Потеше се, лицето му беше изопнато от тревога, а зачервените му очи се разширяваха от уплаха при всеки шум. Понякога спираше, оставяше перодръжката, отваряше вратата и се взираше в тъмните коридори. После отново се връщаше към заниманието си, потапяйки от време на време перото в мастилницата. Пишеше бързо, но четливо.

„Ваша светлост знае за действията на германците в Шандун. Осведомиха ни, че вече са създали функциониращо колониално правителство на територията, която заграбиха миналата година в Чао-чу. Все още сме загрижени от арогантното поведение на техните мисионери, чиято «защита» на християнските общности често се подкрепя от немски войски; а наложените репарации по обвинения в нападение на християнска собственост са хищнически. Това крие потенциална опасност в провинция, която се слави с въстанията и бандите си, седалище на множество секти, занимаващи се с бойни изкуства, и тайни общества, които процъфтяват в бедни райони като този.“

От долния етаж се чу трясък. Той спря и се втренчи във вратата. Шумът се повтори.

— Капаците. Вятърът. Това е всичко — промърмори си той и продължи да пише.

„Още по-тревожни са действията на руснаците на североизток. Голяма част от Манджурия е вече руски протекторат, ако не по име, то по същество. Още през 1896 стана ясно какви са намеренията им, когато притиснаха бившия външен министър Ли Хун-чан да подпише тъй наречения «отбранителен съюз», който гарантира на Русия правото да продължи транссибирската железопътна линия на изток през Хайлунчан. Миналогодишното им завладяване на полуостров Ляотун беше последвано от искания за концесии за построяването на железопътна линия в посока север — юг от Харбин до Порт Артур. Въпреки нашите протести, концесиите им бяха отдадени. Вярно е, че след изпадането в немилост на Ли Хун-чан и последвалия консервативен coup d’etat 3 3 Държавен преврат (фр.). — Б.ред. миналото лято новото, по-реакционно правителство демонстрира още по-малка склонност да отстъпи пред чуждестранните искания, но това не променя факта, че строителството на руската железница тече с пълна пара. В Северна Манджурия вече е изградена значителна мрежа и щом стигне до морето, ще бъде трудно да се попречи на руското икономическо (и de facto военно) настъпление. Перспективата за анексиране се превръща в реален проблем.

Доскоро единственият ни изход беше да организираме финансовата подкрепа на притежаваната от китайците железопътна линия Пекин — Мукден. Главната линия до Мукден е пред завършване. Предложението да се построи северно разклонение от Джинзу до Шишан или чак до река Ляо, също се посреща добре от комисията. Има солидни търговски причини, за да го направим: линията ще подпомогне транспортирането на соя от западните райони на тези провинции до южните пристанища. Има и скрити стратегически съображения: ако това сложи началото на линия, която да се движи паралелно с руската, тя до някаква степен ще неутрализира военното им предимство. Бояхме се, че почетният председател на компанията — същият Ли Хун-чан, който отдаде концесията на руснаците, може да възрази на този план, но колкото и да е странно, той също го подкрепи. Може би се е поучил от грешките си. Но само строежът на железопътна линия няма да реши проблема ни. Засега напредваме бавно, въпреки всички усилия на британските и немските инженери, които участват в строежа. Време е да…“

Капка пот се отрони от челото му върху донесението, размазвайки мокрото мастило. Той внимателно сложи попивателна хартия върху страницата. Облегна се назад и затвори очи. Беше уморен, ужасно уморен… Само миг да дремне… Младежът рязко се стресна и скочи на крака. Ръката му посегна към един от рафтовете, извади полупразна бутилка бренди и я вдигна към устните му. Чу се тропот. Идваше сякаш от стълбищната площадка. Той замръзна. След миг приближи до вратата и този път стоя там цели пет минути, преди да се върне към депешата.