Адам Уилямс - Дворецът на небесната наслада

— По-големият брат на Христос и малката му сестричка — започна Септимъс. — Вероятно се опитваше да каже „Братя и сестри во Христе“. — Нося ви добри въпроси. Всички ще умрете. Но Исус има отлежало вино за вас. Истина е, той ще ви отведе при божиите свине. Но първо трябва да се извините на онези, които ви ограбват. Библията казва, че вие сте добри, затова трябва да се откажете от Дома на мастилото. — Със суров поглед той се обърна и посочи храма зад гърба си, където двама пухкави бонзи — будистки свещеници — в жълти роби му се усмихваха иззад портите. — Ето! — изкрещя той. — Там е Домът на мастилото! — Мошуи? Мастило? Еъртън беше объркан. После осъзна, че Септимъс има предвид „моруи“ — дявол. — Но аз ще ви науча да ядете сърцата на малките деца — изкрещя отново проповедникът — и Исус ще изпие вашето вино! Пазете се от копринените такси на крадците!

По-голямата част от тълпата се усмихваше добродушно, но докторът забеляза тук-таме враждебни изражения. Септимъс говореше безсмислици, но намеренията му бяха ясни. Фактът, че бе застанал пред храма и гневните му жестове към свещениците бяха достатъчно изразителни. За кой ли път на доктора му се прииска подходът на мисионера да не беше толкова открито враждебен. Езикът на Септимъс Милуорд беше комичен, но някои от неправилните му изрази можеха да бъдат разбрани погрешно. Особено „Яжте сърцата на малките деца“.

— Живял някога мъж на име Самсон — напевно продължи Септимъс. — Бог го създал дълъг. Той избил царските войници със зъби на елен. Хранел се с лъвско месо и мед. Но го заели, отвели го в Храма на злото и го вързали за едно дърво. После той паднал от покрива. Да — повтори Септимъс, — паднал от покрива. Слава на бога.

Млад занаятчия, гол до кръста и с плитка, която падаше до средата на гърба, пристъпи с танцова стъпка до Септимъс и започна да имитира движенията и речта му.

— Гили-гулу! Гили-гулу! — извика той в лицето му.

Септимъс се отдръпна встрани. Шегобиецът го последва.

— Гили-гулу! Гили-гулу!

С изпотено от гняв чело проповедникът извиси глас. Зевзекът намигна на приятелите си в тълпата и отново изкрещя:

— Гили-гулу!

Зяпачите вече ревяха от смях. Старицата до Еъртън се свлече на земята, смеейки се до сълзи. Самият той с мъка се сдържаше да не се разсмее, макар че друга част от него беше ужасена. Летиша Милуорд събра трите си най-малки деца покровителствено до полата си. Едно от по-големите момичета, Милдред, очевидно беше уплашено и гледаше през очилата си с големи окръглени очи. Лицето на Хирам изглеждаше по-измъчено от всякога. Ръцете му се тресяха. Внезапно, неспособен да се сдържа повече, той също започна да се смее на баща си, задъхано и пискливо. Тромбонът се изплъзна от ръцете му и с дрънчене падна на земята.

С пламтящи от гняв очи Септимъс прекъсна провалената си проповед и се нахвърли върху сина си.

— Дяволско семе! — изкрещя той. — Как смееш да се подиграваш на по-достойните от теб, когато вършат божии дела! — После силно удари Хирам първо по едната буза, после и по другата. — На колене! — изрева той. — Моли се за прошка!

Макар и хлипащ, Хирам не се подчини. Летиша придърпа децата да коленичат в полукръг около съпруга й и всички заеха молитвена поза с наведени глави и ръце, сключени пред челата.

— Моли се, момче! — извика Септимъс с дълбокия си глас, после също коленичи с широко разтворени ръце и вдигнал поглед към небето, започна да изрича „Отче наш“.

Младият шегобиец се поколеба за миг, после плю на земята и се върна при приятелите си, където беше посрещнат с нов смях, дюдюкания и потупвания по гърба.

— Отче наш, Който си на небесата, да се свети името Ти…

— Мразя те! — изкрещя Хирам през сълзи.

— … прости ни греховете и не ни въвеждай в изкушение…

— Ще се махна, татко! — Гласът на момчето пресекваше от паника. — Ще избягам от теб.

— Защото Твои са царството, силата и славата…

Хирам изхлипа отчаяно за последен път, насочи слабичката си ръка към баща си и изкрещя:

— Проклет да си! Никога няма да се върна.

После изчезна сред тълпата.

— … сега и вовеки веков. Амин — рецитираше семейство Милуорд.

— Хирам! Хирам! — извика докторът, но му трябваше известно време, за да си пробие път през онемялата тълпа, част от която, отвратена, бе започнала да се разотива.

Когато стигна до площада, момчето бе изчезнало някъде около пайлоуто — декоративната арка в една алея между две високи къщи.

Еъртън се почувства странно унизен от случилото се. Освен загрижеността си за момчето и притеснението какво ще му се случи, беше вбесен на Септимъс Милуорд. Този човек беше истинска напаст и ексцентричните му прояви щяха да имат отрицателен, може би дори опасен, ефект върху отношението към християнството и към чужденците като цяло в града. В очите на обикновените хора той беше просто клоун, но за други неразбираемите му речи бяха доказателство за магьосничество. Жестокостта, която проявяваше към членовете на собственото си семейство, беше неописуема, а властта му над тях — неестествено голяма. Понякога докторът се чудеше дали Септимъс не е психично болен. Семейството все още стоеше в молитвената си поза. Тълпата бе загубила интерес — представлението беше свършило. Само неколцина зяпачи все още стояха наоколо, но някой беше замерил Септимъс с яйце и брадата му се бе сплъстила от стеклия се жълтък.