Адам Уилямс - Дворецът на небесната наслада

— „И паднал от покрива!“

— Какво, скъпи?

— Нищо, любов моя. Мислех си за текста, който ще използвам за тазвечерната проповед. Какво ще кажеш за част от „Съдии“? Например, историята на Самсон. „От ядящия излезе ястие и от силния излезе сладост.“ 12 12 Библия, издание 1938 г. — Б.пр.

— Ако още си мислиш за господин Деламер и дъщеря му, едва ли сравнението е подходящо. Не мога да си представя каква сладост може „да се роди“ от зъл стар лъв като него, колкото и хубава да се окаже младата Хелън Франсис.

— О, Нели, колко си жестока! — каза Еъртън. — А дори не познаваш момичето.

Но и двамата се разсмяха. Нели приближи и лекичко целуна съпруга си по бузата. Вратата рязко се отвори, децата нахлуха вътре и след миг цялото семейство се боричкаше на канапето сред летящи възглавници и размахващи се крайници.

Британската легация организираше излет към Западните хълмове. Кавалкадата карети, паланкини и ездачи беше потеглила в шест сутринта, придружавана от многобройни прислужници на мулета. Сър Клод Макдоналд, английският посланик в императорския двор, доайен на дипломатическата общност и главен говорител на западните нации с влиятелно присъствие в Китай, включително Япония и САЩ, незабелязано беше напуснал Пекин предишната нощ и сега очакваше гостите заедно със съпругата си в таоисткия храм, който бяха преустроили в лятна вила за края на седмицата.

Храмовете лесно се превръщаха в място за почивка на дипломатите. Нищо не можеше да се направи със зелените извити покриви и наклонените покривни греди, нито с изпъкналите части от ламперията, дърворезбованите дракони и големите червени колони, издялани от цели дънери, защото бяха част от конструкцията, но много можеше да се постигне с вносни тапети, солидна махагонова маса и фортепиано, изящни картини по стените — копие на „Умиращият елен“ на Ландсиър и портрет на дядото на лейди Макдоналд в униформа, размесени с лакирани паравани, фенери и столове от династията Мин — приятна смесица от съвременен градски шик и подбрана с вкус китайска украса. През двата прозореца, които трябваше да бъдат избити отстрани на някогашната зала за богослужения, влизаше достатъчно светлина, а лейди Макдоналд бе избрала елегантни жълти завеси, които да компенсират светотатството. Все пак, чужденците знаеха кои са чувствителните точки в психиката на местните жители и макар да бяха реквизирали свещените сгради, смяташе се за проява на лош вкус да унищожаваш картини, дърворезби или каквато и да е форма на религиозно изкуство по стените. Тук на помощ се притичаха добрите английски тапети. Лейди Макдоналд си спомни как се бе стреснала първата нощ, която прекара тук — сред лицата на древните олющени демони и бодхисатви, които й се усмихваха от стенописите на светлината на свещите. Само един слой „Уилям Норис“ бе достатъчен, за да промени нещата. Още по-хубаво беше, че флоралният мотив отлично подхождаше на персийските й килими.

Но колкото и да се гордееше с вътрешността на сградата, тя бе още по-доволна от градината, в която бе превърнала двора. Беше съборила външната стена и един от олтарите и на тяхно място бе оформила морава, която стигаше чак до скалите. С цветните си лехи и билковите бордюри, с белите градински маси и столове, тя бе убедена, че дори сградата все още да има китайски вид, то градината несъмнено е от Съри.

Именно тук прислужниците, чиито дълги плитки падаха по гърбовете им, прилежно слагаха сребърни прибори върху четирите дълги маси, спретнато наредени под сянката на върбите. Белите сака на келнерите и колосаните покривки ярко се открояваха на успокояващия фон на зелената морава и обраслите с бор хълмове. Прислугата работеше тихо и сръчно, но усещаше преценяващия поглед на лейди Макдоналд, която правеше последни дребни промени в подредбата на цветята. Тя носеше широкопола шапка с пера и вталена рокля от бледовиолетова тафта, която много й отиваше. Огромните градинарски ножици изглеждаха нелепо в ръцете й с модни ръкавици. Сър Клод — с блейзър, свободни бели панталони и сламена шапка — се чувстваше комфортно, пушейки дългата си пура с отрязани краища, лениво загледан през склона към жълтата равнина долу.

По-темпераментните му европейски колеги се възхищаваха на обективния и вещ анализ, скрит зад кратките му енигматични забележки, на ненатрапчивата му вродена авторитарност. Типичен английски проконсул, отсъждаха те, повече мандарини и от самия мандарин. Всъщност сър Клод беше стеснителен човек, чиято сдържаност често погрешно бе приемана от околните за студенина или арогантност. Подчинените му от британската легация по-скоро го уважаваха, отколкото го харесваха. Макар да наближаваше петдесетте, тенът му бе младежки — имаше масивна глава с пясъчноруса коса и червени хлътнали бузи. Краищата на русите му мустаци стърчаха под ушите на тясното му луничаво лице. Когато се движеше, те трепкаха, сякаш бяха живи — като жълт прилеп, кацнал под носа му. Тънки вежди се мръщеха над бледите му изпитателни очи. Тъй като бе висок, той леко се прегърбваше, но дори небрежно облечен като днес, от отмерените му движения лъхаше тържественост и величие. Под негово ръководство легацията работеше в имперски стил — това важеше дори за излетите, които той организираше.