Адам Уилямс - Дворецът на небесната наслада

Франк Деламер извиси глас, за да обясни на доктора, че дъщеря му не би могла да избере по-подходящо време за посещението си. Сестра му, която беше изпратила бележка, заедно с излиятелното писмо на Хелън Франсис, му пишеше, че още откакто момичето навършило училище, молело леля си да го заведе на гости при баща му в Китай. Тя се била приготвила за път въпреки артрита си и морската болест, но когато се свързала с компанията му в Лондон, с облекчение узнала, че му изпращат помощник. След като се срещнала с младия мъж, когото описваше като стабилен и зрял младеж, както и отличен играч на крикет, се убедила, че той ще бъде подходящ придружител на племенницата й.

— Не е ли това истински късмет? — попита Деламер.

— Да пътува в компанията на млад мъж? — вдигна вежда Еъртън.

— О, няма нищо опасно — отвърна безгрижно Деламер. — В наши дни човек не бива да бъде закостенял. Нали знаеш, идва краят на века и прочее. Розмари умее да преценява хората, а и аз съм чувал само хубави неща за младия Кабът. Това ще бъде второто му пътуване до Китай. Вече е идвал в Нанкин и старият Джарвис има отлично мнение за него. Каза, че младежът има ум в главата и е зрял за годините си, ако ме разбираш. Човек, на когото може да се разчита. Не е от онези луди глави, на които вяра да нямаш.

Той дръпна доктора за ръката, за да избегне върволица разтоварени камили, които препускаха в галоп, подгонени от засмян камилар на кон.

— Проклети идиоти — изруга Деламер. — Както и да е — засмя се той бурно и тупна Еъртън по гърба, — важното е, че пак ще видя малкото си момиченце! След шест дълги години!

— Така е — отвърна докторът. — Не си ми казвал, че ще ти пращат помощник.

— Не съм ли? Ами вече остарявам и е време да обуча някого. Кой знае, след няколко години може да се откажа от всичко това и да се върна в старата родина, преди черният ми дроб да ме погребе.

— Не се шегувай със състоянието му — усмихна се Еъртън. — Дай да ти видя ръцете. Виж тези кафяви петна.

— Стига, докторе, не е време да ми се караш. Днес е щастливият ми ден. Тя ще пристигне много скоро. Писмото е отпреди — колко? — два месеца и половина, а корабът е отплавал няколко дни след това. Сигурно вече е в Индийския океан, а може би съвсем близо до Китай. Чудя се как ли изглежда Хелън? Споменах ли ти, че майка й беше голяма красавица?

— Да, преди малко.

— Клариса беше дъщеря на чаен плантатор. Оженихме се през 1880-та. Не знам какво видя тя у мен… Беше толкова… красива, своенравна и смела… Когато баща й се опита да ме набие с камшик, тя му се разкрещя. Няма да забравя как стоеше на стълбището с пламнали страни и отмяташе коси. Приличаше на кралица. Баща й не можеше да й противостои. Никой не можеше — дори аз. Тя ни накара да си стиснем ръцете. След година плачехме заедно край смъртния й одър. — Той подсмръкна шумно. — Извини ме, дълго време не си позволявах да си спомням за това. Беше ужасно време. Родителите й също станаха жертва на чумата и аз останах в голямата празна къща с бебето и слугите, които ме гледаха с облещени очи, сякаш питаха какво да правят с телата. Не можех да гледам момиченцето, защото ми напомняше… Внимавай с тази каруца, приятелю. Имаш ли нещо против да сменим темата? От време на време ставам сантиментален. Не ми обръщай внимание… Защо не ми кажеш как мина срещата ти с мандарина?

Еъртън никога досега не беше виждал Деламер толкова развълнуван. Едрият мъж се усмихваше, върху загорялото му лице очите блестяха от влага, а на едната му буза личеше мокра следа. Сред хаоса на оживената улица той излъчваше необичайно благородство и нежност.

Докторът му предаде разговора си в ямена , а Деламер кимаше, пухтеше и въсеше чело — въплъщение на човек, който слуша внимателно.

— Значи твоят приятел отрича съществуването на тайни общества — отбеляза той след известно време — и смята, че керванът ми е бил нападнат от някакви селяни, а не от Железния Ван. А пък майор Лин ще ходи на Черните хълмове да бере малини.

— Не бих се изразил точно така, но при всички случаи звучеше убедително. Не му ли вярваш?

— Бог знае. Ти си човекът, който познава най-добре местните чиновници. Щом смяташ, че всичко е наред, ще го приема. Просто споделих с теб това, което старият Лю ми разказа онзи ден, когато се бе напил, но той винаги се притеснява за нещо. Кой знае какво може да направи обикновеният китаец дори във времена на благоденствие? Но това не ме интересува. Дъщеря ми пристига.

Доктор Еъртън присви очи в очакване на поредното силно потупване по гърба. Не знаеше кого би предпочел — възторжения Деламер или меланхоличния пияница. Но този път изразът на повишено настроение му беше спестен, защото приятелят му внезапно спря и посочи напред.