Адам Уилямс - Дворецът на небесната наслада

— Говорим за вълка, а той в кошарата. — Деламер се засмя. — Струва ми се, че ще станем свидетели на парада на Поднебесната армия. Майор Лин и неговите смели гренадири!

— За бога, само не им отдавай пак чест!

Лицето на доктора почервеня при спомена как се бе засрамил последния път, когато Лин бе минал покрай тях с Деламер и как после се бе опитал да извини пред мандарина поведението на приятеля си. Магистратът бе сметнал инцидента за забавен, но Еъртън се съмняваше, че майор Лин ще забрави кикота на тълпата, когато пияният Деламер с наперена походка бе имитирал цветнокожия сержант от оперетата на Гилбърт и Съливан. Не че не беше на място — наистина имаше нещо нелепо в опитите на Лин да превърне своята разпасана команда в представата си за съвременна армия.

Мулетарите ругаеха и се мръщеха, докато маневрираха с животните, за да дадат път. Майор Лин водеше късата колона на бял кон. За случая бе облякъл безвкусна униформа, която сам си бе измислил — с натруфени еполети и сноп бели пера на цилиндричната шапка с козирка. Сребърни шпори блестяха върху лъскавите му черни ботуши. Маршируващите войници носеха сини туники с месингови копчета и сиви войнишки кепета. Ефектът се нарушаваше от традиционните китайски бели панталони и платнени обувки, както и от слънчобрана, който всеки от тях бе прикрепил към раницата си. Първата рота от двадесет души носеше почти модерни карабини, изработени в китайския военен завод „Тянън“ в Шанхай, но останалите все още бяха въоръжени с пушки, които се пълнеха отпред и сигурно датираха от някоя от Опиумните войни 10 10 Войни между Англия и Китай (1840–1842 и 1856–1860) поради проблематичното пренасяне на огромни суми от английски кораби за закупуване на чай от Китай. В крайна сметка Източноиндийската компания започва да отглежда опиум в Индия и го превръща в разменна монета при търговията с чай. — Б.пр. . Въпреки авантюристичния им вид, докторът беше впечатлен от сериозността и ентусиазма, с които приемаха учението. Размахваха ръце и тропаха с крака, ако не в ритъм, то поне енергично. Ефрейтор крещеше „Раз-два, раз-два!“. Майорът стоеше изправен, намръщил слабото си, красиво лице. Еъртън знаеше от мандарина, че Лин е бил затворник близо до границата с Корея през последната война между Китай и Япония, където оценил по достойнство методите и техниките на своите врагове. Вероятно точно тях се опитваше да пресъздаде тук. Въпреки комичния вид на армията му, за майора това не беше игра.

— Погледни ги само — каза Деламер. — Сериозно, Еъртън, китаец и войник са взаимоизключващи се понятия.

— Дръж се прилично — процеди докторът.

Майор Лин се беше изравнил с двамата мъже. Обърна глава към тях и ги изгледа студено. С дръпнатите си очи и високи скули напомняше на хищна птица. Беше около тридесет и пет годишен, но в лицето му имаше нещо момчешко, макар устата му да бе застинала в жестока полуусмивка, която подсилваше суровото му изражение. Докторът повдигна шапка. Лин рязко извърна глава напред и смуши коня си с пети. Колоната продължи марша си.

— Голям е грозник, а? — подхвърли Деламер, когато подновиха разходката си. — Едно от момичетата на Мама Лиу ми каза, че биел наложницата си. Извинявай — разсмя се той, — забравих, че не обичаш да говоря за Двореца на небесната наслада.

— Така е — отвърна доктора, — а и щом дъщеря ти скоро ще бъде тук, ще трябва да промениш някои от лошите си навици и нямам предвид само пиенето.

— Не отричам, че имаш основание да го кажеш. Не бих искал Хелън Франсис да си помисли, че старецът й е развратник. Отговорността на родителя и така нататък. Мислиш ли, че наистина мога да се поправя?

— Съмнявам се — отвърна докторът.

— И аз. Надявам се да не е наследила и характера на майка си заедно с красотата й.

Продължиха мълчаливо. Улицата отново се беше оживила. След малко стигнаха пазарния площад. Около храма се беше събрала тълпа, която с интерес наблюдаваше някакво зрелище. Занаятчии с типични сини памучни дрехи се смееха и жестикулираха. Богаташи в кафяви роби и черни жилетки надничаха любопитно. Сред всеобщата врява, виковете и освиркванията на тълпата, се промъкваше звук на тромбон, изпълняващ познатата мелодия на „Напред, воини на Христа!“. Над главите на зяпачите двамата англичани успяха да зърнат висок рус мъж, който очевидно дирижираше жена и няколко деца, докато пееха химна.

Деламер изстена:

— Извинявай, приятелю, аз изчезвам. Последното, което ми се иска да видя днес, са преподобните Милуорд, които се опитват да покръстят езичниците.