Мислите му се върнаха на разговора, който току-що беше провел с мандарина. Магистратът го бе успокоил и Еъртън с нетърпение очакваше да сподели с Франк Деламер, че слуховете за предстоящи размирици са неоснователни. Деламер е прекалено лековерен, реши той. Въпреки доброто познаване на страната, някои от най-отдавна живеещите тук чужденци бяха в състояние да приемат за истина и най-явните заблуди. Истината беше, че Деламер се движеше в лоша компания. Пиеше прекалено много и прекарваше времето си в гуляи с търговците в онзи дом с ужасна репутация — Двореца на небесната наслада. Жалко, че чужденците в Шишан бяха толкова малко и не съществуваше почтен клуб, където един мъж да прекарва вечерите си, но той не обичаше да съди хората. Деламер беше вдовец, при това немлад. Тъжно беше, че трябва да завърши дните си в затънтено място като Шишан. При тази мисъл докторът благодари на Провидението, че е благословен с жена и семейство.
— Слава богу — промърмори той весело и с бърза крачка се отправи към града.
Случи се така, че Франк Деламер беше между първите хора, които срещна, когато стигна в подножието на хълма. Докторът се беше поддал на изкушението и се наслаждаваше на кратка почивка до малкото мостче над рова до Кулата на барабанчиците. Докато слизаше, се беше сгорещил в дебелия си редингот и тялото му плуваше в пот, затова го бе съблякъл, заедно с жилетката, и си вееше с носна кърпичка. Мястото беше тихо и усамотено, затова той се стресна, когато чу поздрав — още повече, че бе разсъблечен.
Но за Деламер беше типично да го хване неподготвен и да посмачка дребнавата му суета — той притежаваше дразнещата способност да каже или направи нещо погрешно по всяко време. Когато погледна живописната фигура в блейзър и бели дочени панталони, която повдигаше сламената си шапка и веселите кафяви очи, които блестяха над буйните мустаци, докторът долови дъх на бренди и пури. Очевидно търговецът се връщаше от поредния си тежък обяд.
— Виждам, че си с официални дрехи, Еъртън — избуча Деламер. — Времето май не е много подходящо за тях. Били сме на светска визита на великия мандарин, а? Какво сподели с теб?
— О, Деламер — възкликна докторът, — каква изненада! Не очаквах да те видя в тази част на града.
— Старият Лю искаше да видя новия му склад наблизо. Казах ли ти, Еъртън, имам чудесни новини. Представи си, дъщеря ми пристига.
— Дъщеря? Къде?
— Малката Хелън Франсис. Не съм я виждал, откак беше ей толкова висока. Сега е разцъфнала девойка на осемнадесет години. Кой би повярвал? Да дойде чак до Китай, за да види стария си татко. Извинявай, приятелю, имаш ли нужда от помощ за редингота?
— Благодаря, справям се — официално му отвърна Еъртън. После схвана какво му беше казал току-що Деламер. — Но, скъпи приятелю, това е чудесна новина. Не знаех, че имаш дъщеря.
— Да, тайни от миналото. Ако прилича на майка си, трябва да е станала голяма красавица и не го казвам само защото съм й баща. Не съм я виждал, откак майка й умря от холера в Асъм през осемдесет и втора. Оставих я съвсем малка при леля й в Съсекс. По-добре беше да расте там, отколкото при стар негодник като мен. Не се ожених втори път… — Необичайна меланхолия бе забулила лицето му. — Няма значение — усмихна се той. — Важното е, че тя идва, Еъртън. Малкото ми момиченце идва в Шишан! Тази сутрин получих писмото й, което компанията ми е препратила.
Докторът се усмихна, заразен от сияйното изражение на събеседника си.
— Това е повод, който трябва да се отпразнува — каза той. — Нели ще се зарадва на новината. Накъде отиваш, Деламер? Ще се радвам да науча нещо повече.
Те тръгнаха редом. Докторът знаеше пряк път по една алея между кирпичените къщи. И двамата живееха тук от толкова много време, че бяха свикнали с вонята на откритите канали и несъзнателно едновременно ускориха ход, за да избегнат боклуците, изпражненията и локвите слуз с неизвестен произход, които превръщаха разходката из бедняшките квартали в изпит по навигация. След няколко секунди излязоха на главната улица и сетивата им моментално бяха удавени в глъчката и суматохата на ежедневния живот в Шишан. Кервани мулета, натоварени с огромни бали платно или чували зърно, се влачеха в средата на калния път, шибани от мулетарите с пристегнати в кръста кафяви роби, потни под отличителните си кожени шапки, които не сваляха дори през лятото. В противоположната посока се точеха селски каруци с дървени колелета, отрупани със зеленчуци, гъски с вързани крака или прасета в чували. Каруцарите се ругаеха взаимно на висок глас. Кулита 9 9 Местни общи работници. — Б.ред.
се промъкваха между колоните, носейки кобилици с кофи на раменете или приведени под товар с мебели. Един се тътреше с три тежки дървени стола, маса и лампион, овързани под формата на пирамида върху приведеното му тяло. Съпруга на търговец, струпала пакети с покупки върху коленете си, държеше кърпичка под носа си, за да не диша прахта, докато се полюшваше в удобния стол-носилка, носен от двама яки прислужници. Амбулантни търговци и продавачи на зеленчуци кресливо възхваляваха стоката си, изложена върху рогозки край пътя. Дрипави деца тормозеха сляп просяк. Бръснар мълчаливо бръснеше темето на млад ученик, седнал на столче и забил нос в някаква книга. Подобно на доктора англичанин и търговеца на сапуни, погълнати от разговора си, той също не забелязваше глъчката и бъркотията наоколо.
Читать дальше