Адам Уилямс - Дворецът на небесната наслада

Беше казал на доктора, че е присъствал на изгарянето на Летния дворец. Дали не беше му разкрил прекалено много? Едва ли. Лекарят щеше да приеме признанието му като поредния знак за близост, която очевидно ценеше високо. А мандаринът беше съвсем искрен, когато каза на Еъртън, че силата на Запада го впечатлява. И до ден-днешен си спомняше безуспешната атака на своята армия срещу френските редици. Виждаше отново разветите знамена, алено бронзовите брони, блясъка на слънцето върху десетте хиляди върхове на копия на войниците, непознали поражение до този момент. Това не бе първата му битка. Беше заслужил правото да носи плитка няколко години по-рано с генерал Цзен Куо-фан и неговите „Смелчаци от Хънан“ срещу бунта на Тайпин, но за пръв път щеше да се бие срещу задокеанските варвари. Отново усети мириса на прах от Северните равнини, острата миризма на конска пот, сладникавия аромат на пот и страх. Врагът се бе окопал на един речен бряг. Атаката през утъпканите поля щеше да бъде лесна. Докато неспокойният му кон опъваше юздите, сбруята дрънчеше, а редицата войници очакваше заповедите му, бе убеден, че битката ще приключи много бързо. Така и стана. Стори му се, че всичко свърши за миг, който остана замръзнал във вечността. Днес не си спомняше шума, но залпът на пушките сигурно беше прозвучал оглушително. Не помнеше дори кога е тръгнал, кога е нападнал, кога са простреляли коня му. Единственият му спомен бе как стои неподвижен, докато китайската армия измира край него — ездачи и коне, които цвилеха и тъпчеха падналите; летящата пръст, пламъците, избухващи във въздуха след безкрайно дългия полет. В онзи миг бе изпитал чувство на въодушевление, на учудване и непобедимост, защото бе оцелял в миг, оказал се повратен за страната. Нищо вече нямаше да бъде същото.

Не изпита омраза към вражеските воини. И те бяха хора. Същата нощ, докато бягаше на север, уби един от тях — млад войник, дошъл да плячкоса къщата, в която се бе укрил. Момчето бе умряло шумно, давейки се с прерязано гърло. Той бе взел пушката и патроните му, усещайки могъществото и красотата на оръжието. По-късно, скрит в гъстите храсти на отсрещния бряг на езерото, бе наблюдавал, без да изпита гняв, как изгарят символите на манджурската династия. Това само бе подсилило въодушевлението му. Мандатът беше иззет и в страната се бе възцарила нова власт, затова той реши да стане част от нея.

В трудните дни след войната видението бе избледняло, но не бе изчезнало напълно. Той се бе присъединил към генерал Ли Хун Чан, чиято звезда вече бе изгряла на хоризонта. Беше взел участие в последвалите походи срещу бунтовниците Тайпин и Ниен и бе успял да привлече вниманието на командира си. Именно генерал Ли му бе помогнал да издържи имперските изпити. Лиу се бе оказал способен магистрат и послушна пионка на генерала, който по-късно бе решил да гради политическа кариера в императорския двор. Мандаринът бе продължил да извлича полза от тази връзка. Сега, в по-напреднала възраст, той бе единствен управник на града и провинцията. Натрупа богатство и вдъхваше страх, но за негова изненада династията Цин все още се крепеше на трона. Знаеше, че е въпрос на време да бъде заменена, защото бе изгубила мандата си в деня, когато армията й бе разбита в равнините Чих-ли. Чужденците бяха част от процеса, който щеше да ускори неизбежното падение. Те щяха да купуват земя на безценица, но никога нямаше да управляват Средното царство. Междувременно той, обогатен с техните знания, щеше да се облагодетелства, когато великата Цин се срине. Всяка смяна на властта неминуемо водеше след себе си хаос и само онзи, който управляваше със здрава ръка владенията си, щеше да оцелее.

Той въздъхна и се прозя. Хвърли последен поглед на гинковото дърво, влезе в сенчестия кабинет и седна на масата, където празно парче хартия очакваше умелия замах на четчицата му.

Усмивката на Джин лао разцепи пергаментовото му лице, докато водеше варварския доктор през външния двор. Пазачи и прислужници ставаха на крака при преминаването им, но изпънат като струна, Джин лао неотклонно гледаше напред. Не знаеше защо Лиу да рен прекарва дълги часове в разговори с този дребен като мишка чужденец с бакенбарди, който притежаваше изненадващата способност да говори китайски, но предполагаше, че мандаринът има скрити подбуди. Джин лао бе прекарал повече от двадесет години на служба при него и не се съмняваше в мъдростта му. В замяна на мълчанието си беше щедро възнаграден от господаря си.