Адам Уилямс - Дворецът на небесната наслада

Портиерът бутна големите, обковани с пиринч, дървени порти. Джин лао се обърна и се поклони. Докторът му отвърна.

— Благодаря ти, Джин лао, както винаги си много любезен — каза той. — Как си със здравето? Надявам се, по-добре.

— За нещастие, главата все още ме боли. — Дълга бяла ръка се показа от ръкава и бавно потърка обръснатото му слепоочие. — Несъмнено е от възрастта.

— Тъжно ми е да го чуя — отвърна доктора. — Може би тези хапчета ще ти помогнат.

— Много сте любезен — отвърна Джин лао, като взе малкото пакетче, което чужденецът беше извадил от джоба си. После ръката му отново изчезна в ръкава.

Докторът се усмихна. Това беше ритуал. Съмняваше се дали двуличният стар сенешал е страдал от главоболие през живота си, но със сигурност знаеше, че западните лекарства вървят скъпо на пазара. Не че точно това лекуваше сериозни заболявания: беше просто натриев бикарбонат, който докторът обикновено предписваше на децата си срещу въображаемите им оплаквания.

— Взимай по две сутрин и вечер, докато се оправиш — каза той усмихнат. — Довиждане, скъпи ми Джин лао.

После повдигна шапка и се отправи с бодра стъпка към каменното стълбище, което се виеше надолу по хълма към града. Чу как вратата се затръшна зад него. На върха на стълбите поспря, за да се наслади на изгледа. Прохладен порив на вятъра бръсна лицето му. Беше започнал да се поти в тежката лятна задуха. Откъм боровите дървета от двете страни на пътеката се носеше песента на щурците.

Сивите покриви на Шишан лежаха струпани под него. От тази височина (яменът беше построен на малък хълм в северния край на града) различаваше само някои от улиците, но основните забележителности ясно се открояваха в слънчевия следобед.

Стените бяха най-характерният белег на града. Някогашните назъбени укрепления бяха занемарени и на места мазилката се бе олющила, оголвайки могили от ерозирала пръст с дървета на върха, в подножието на които бяха сгушени домовете на занаятчиите. Само четирите големи ъглови кули бяха устояли на разрухата на времето, както и постройката до портата на южната стена, която също бе непокътната. Укрепленията, върху които се издигаше високият й покрив, пораждаха у доктора видения на средновековни армии и обсади. Тя се обслужваше от малък гарнизон, който трябваше да затваря дебелите дървени порти по залез и да наблюдава потока от най-различни хора, товарни мулета и камили, който се вливаше и изливаше от града през целия ден. Докторът едва различи двете старинни леки оръдия, поставени върху стените — гордостта на майор Лин.

Сцената бе мирна и живописна като акварел, излязъл от страниците на големия, подвързан с кожа, том разкази на пътешественици, който беше разглеждал като момче в библиотеката на дядо си. Лястовиците, свили гнезда под дървените стрехи на кулите, току се стрелваха под ярките слънчеви лъчи. Отзад се простираше жълтеникавата манджурска равнина, която продължаваше стотици километри — на север към гористата граница с Русия, а на изток — към Корея. Докторът се взря отвъд югозападната кула, но лагерът на строителите на железопътната линия край реката не се виждаше в маранята. Все пак той успя да различи синия хребет на Черните хълмове на югозапад и пагодата на манастира на ламите върху едно по ниско възвишение, съвсем близо до града. Над него, върху синия небесен свод, се носеха перести облаци. Оттук оранжевите, червени и зелени плочи на покрива и извитите стрехи изглеждаха внушително. От нивото на улицата манастирът не създаваше толкова импозантно впечатление. При последното си посещение там докторът беше поразен от лющещата се боя на колоните, атмосферата на непредотвратима разруха и неописуемото разнообразие от позлатени статуи, надничащи от задимения мрак, в който монаси и граждани се лутаха безцелно между горящите мангали. Хора от всички класи коленичеха и се молеха за какво ли не, а по-често се разтакаваха, бъбреха и продаваха стоките си. Очевидно присъствието на търговците в храма бе напълно допустимо във всеобхватния еклектизъм на китайското богослужение — ако изобщо можеше да се нарече така. Докторът с обич си припомни малката спретната църквица, която беше оставил в Дъмфрис.

Около храма бяха разположени дву– и триетажните домове на търговците, незабележителни в архитектурно отношение като повечето китайски къщи, но със спретнати тераси, окичени със саксии с цветя, изкуствени дървета, кафези с птици и чисти, добре поддържани плочести покриви. На долните им етажи имаше магазини, гледащи към улицата. Някои от фасадите бяха красиво декорирани с позлатени дърворезби. Улиците бяха наречени на съответния занаят — Улица на обущарите, Улица на майсторите на тенджери, Улица на шивачите, на аптекарите и майсторите на порцелан — сиво-зелен и синьо-бял, носен от юг. Докторът обичаше ритуала на пазаруването — дрънченето на мънистата, когато влизаш през вратата на магазинчето, поканата на продавача да седнеш на малка масичка и изкусното разливане на чая; угодливото развиване на топове коприна, всяка по-хубава от предишната, пазаренето, ласкателствата, въздишките и стоновете, възторженото приемане на цена, изгодна и за двамата. Той обичаше да броди из книжарниците и магазините за художествени произведения. По-богатите търговци на зърно и сол — приятелят на Деламер Лю Джинкай, царят на сапуните Тан Дексин, монополистът на калай и собственик на мините в Черните хълмове, предприемачът Джин Шангуй, — освен магазините и складовете си, притежаваха и луксозни вили. Докторът виждаше зелените петна на градините в южния край на града, близо до стената, където бяха разположени повечето подобни имения. Понякога търговците канеха членове на чуждестранната общност на гости — на сватба или защото нечий племенник беше изкарал високи оценки на имперските изпити. В такива случаи тържествената зала биваше драпирана с червена коприна, а навън — между цветята и украсените с камъни градини — бяха разположени масите. Лицето на Нели придобиваше страдалчески вид, докато ровеше из морските краставици, печените скорпиони, супата от птичи гнезда, сиви овесарки — изпечени цели, мечешки лапи или камилски гърбици, както и всички останали безименни деликатеси, приготвени, като че ли да я измъчат докрай. Горката Нели!