Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Знаете, че дофинът няма нужните оръжия или съюзници, за да може това да стане сега. — Удвил се обръща към него. — Невъзможно е да е непосредствено предусещане на настоящето, сигурно е страховито видение от по-далечното бъдеще. Главата ѝ е пълна със страхове за война, а и самите ние я изплашихме. Насадихме тези видения в ума ѝ. Но трябва да проясним главата ѝ, трябва да ѝ дадем покой, за да може да бъде за нас като бистър поток. Вие я купихте… — той се запъва и се поправя — … открихте я непокварена. Трябва да внимаваме да не размътим водите.

— Веднъж месечно! — обажда се внезапно алхимикът. — Както казах в началото, милорд, тя трябва да говори, когато нейната стихия се надига. В навечерието на новолунието. Тя е създание на луната и водата, ще вижда най-ясно и ще говори най-ясно, когато луната започва да се издига. Трябва да работи в тези дни, под наливащата се луна.

— Би могла да идва тук вечер, на лунна светлина. — Съпругът ми мисли на глас. — Това може и да помогне. — Той ме поглежда критично, докато се облягам назад в стола, с ръка върху пулсиращото чело. — Прав сте — казва на Удвил. — Поискахме от нея твърде много, твърде скоро. Извеждайте я на езда, извеждайте я долу край реката. А другата седмица потегляме за Англия: можем да се придвижваме на кратки преходи. Тя е бледа, има нужда да си почива. Изведете я тази сутрин. — Усмихва ми се: — Не съм суров господар, Жакета, макар да има много за вършене и да бързам да го свърша. Можеш да имаш известно време на свое разположение. Върви в конюшните, ще видиш, че съм оставил там една изненада за теб.

Изпитвам такова облекчение да изляза от стаята, че не се сещам да благодаря, и едва когато затварят вратата зад нас, започвам да изпитвам любопитство.

— Какво ми е оставил негова светлост в конюшните? — питам Удвил, който ме следва, на половин крачка зад мен, надолу по кръглото стълбище от галерията до вътрешния двор, докато минаваме по калдъръма на вътрешния двор, покрай оръжейната, към двора на конюшнята. Слуги, които носят зеленчуци към кухните, и касапи, преметнали на рамо големи говежди бутове, отстъпват, за да ми направят път, и се кланят. Доячките, които пристигат от пасищата с кофи, поклащащи се на кобилиците им, правят толкова ниски реверанси, че ведрата им изтракват по калдъръма. Не ги поздравявам: вече почти не ги забелязвам. Херцогиня съм само от няколко седмици, а вече съм свикнала с дълбоките поклони, с които ме посрещат, където и да отида, и с почтителното шепнене на името ми, докато отминавам.

— Какво би ви се искало най-много? — пита ме Удвил. Той, във всеки случай, не изпълнява службата си към мен в благоговейно мълчание. Притежава увереност, породена от факта, че още от момче е дясна ръка на съпруга ми. Баща му е служил на английския крал Хенри V, а след това — на моя съпруг, херцога, и сега Удвил, възпитан в служба на херцога, е най-довереният и най-обичан от всички негови приближени, комендант на Кале, който държи в ръцете си ключовете на Франция.

— Нова носилка? — питам. — Със златни завеси и кожи?

— Може би. Наистина ли бихте искали това повече от всичко друго?

Поколебавам се:

— Кон ли ми е приготвил? Нов кон, мой собствен?

Той придобива замислено изражение:

— Какъв цвят кон би ви харесал най-много?

— Сив! — изричам с копнеж. — Прекрасен сив кон на тъмни петна, с грива като бяла коприна, и тъмни, интересни очи.

— Интересни ли? — Той сподавя смеха си. — Интересни очи?

— Знаете какво имам предвид — очи, които гледат така, сякаш кобилата може да те разбере, сякаш мисли.

Той кимва:

— Всъщност аз наистина знам какво имате предвид.

Улавя ме под ръка, за да ме преведе покрай каруца, натоварена с пики; минаваме покрай оръжейната, и отговорникът за оръжията точно отмята нова доставка. Разтоварват стотици, хиляди пики: сезонът за военни кампании започва отново. Нищо чудно, че съпругът ми ме настанява пред огледалото за гадаене всеки ден, за да ме пита накъде е най-подходящо да насочим атаката си. Ние сме във война, постоянно във война, и никой от нас не е живял в мирна страна.

Минаваме през арката до конюшните и Удвил отстъпва назад, за да види лицето ми, докато оглеждам двора. Всеки от конете в домакинството има собствено отделение с изглед на юг, така че светлият камък се затопля в течение на деня. Виждам четирите едри бойни коня на съпруга си, чиито глави кимат над вратичките. Виждам силния кон на Удвил за турнирите, и другите му коне, за лов и носене на съобщения, а после виждам, по-дребна от всички тях, със светли уши, които леко мърдат ту на една, ту на друга страна, съвършено оформената глава на сива кобила, толкова светла, че изглежда почти сребърна в слънчевата светлина на двора.