Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Няма от какво да се страхуваш, казах ти, че няма да има от какво да се боиш. Тук работят по рецептите, тук изпробват един еликсир, а после друг. Там, отвън ковем металите и ги носим да бъдат изпробвани. Тук ще правим сребро и злато, тук ще създаваме самия живот.

— Толкова е горещо — изричам немощно.

— Това са огньовете, които карат водата да се превръща във вино — обяснява той. — Те карат желязото да се превръща в злато, те вдъхват живот на пръстта. Всичко на този свят достига състояние на чистота, на съвършенство. Тук е мястото, където ускоряваме постигането на това състояние, тук е мястото, където ние осъществяваме онези промени в металите и водите, които самата земя извършва в дълбоките си недра, в течение на столетия, с топлина като онази, при която от яйцето се излюпва пиле. Ние увеличаваме горещината, ускоряваме промените. Тук можем да изпробваме онова, което знаем, и да се надяваме да научим нови неща. Това е самото сърце на делото, на което съм посветил живота си.

Отвън на двора някой издърпва нажежено до червено парче метал от въглените в пещта, и започва да го удря с чук, за да го направи плоско.

— Само си представи какво би било, ако можех да направя злато — казва той с копнеж. — Ако можех да взема желязо и да го пречистя така, че следите от обикновен метал да изгорят, да бъдат отмити, и да остане чисто злато. Бих могъл да наема войници, бих могъл да подсиля крепостите, бих могъл да нахраня Париж. Ако имам собствен монетен двор и собствена златна мина, ще мога да завладея цяла Франция за племенника си и да я задържа завинаги.

— Възможно ли е това?

— Знаем, че може да се направи — казва той. — Всъщност, било е правено, много, много пъти, макар и винаги тайно. Всички метали имат една и съща природа, всичко е създадено от едно и също нещо: в книгите го наричат „първична материя“, „тъмна материя“. Това е материята, от която е направен светът. Ние трябва да я пресъздадем, да я направим отново. Затова вземаме тъмна материя, рафинираме я, а после я рафинираме отново. Караме я да се трансформира в своето най-пречистено и върховно естество. — Той прави пауза, поглеждайки озадаченото ми лице. — Нали знаеш как правят вино със сока, който се извлича от гроздето?

Кимвам.

— Всеки френски селянин може да направи това. Първо взема гроздовете, после ги смачква, за да извлече сока им. Взема плода на лозата — това е плътна материя — и го превръща в течност. Самото извършване на тази промяна е алхимия. После съхранява сока и оставя живота в него да промени този сок и да го превърне във вино. Отново течност, но с напълно различни свойства от сока. Сега мога да продължа. Извърших нова промяна, именно тук. Мога да приготвя есенция от вино, която е сто пъти по-силна от виното, течност, която гори при досег с пламък, която лекува човек от меланхолията и унилите настроения. Това е течност, но е гореща и суха. Наричаме я „аква вите“ — водата на живота. Вече мога да направя всичко това, мога да превърна гроздовия сок в „аква вите“ — златото е просто следващата стъпка, получаването на злато от желязо.

— А какво трябва да правя аз? — питам нервно.

— Днес — нищо — казва той. — Но навярно утре, или вдругиден, ще имат нужда от теб, да дойдеш и да налееш малко течност от колба, или да разбъркаш някоя купа, или да пресееш малко прах. Нищо повече от това: би могла да вършиш нещо подобно и в кухнята на майка си.

Поглеждам го неразбиращо.

— Това, от което се нуждая, е твоето докосване — казва той. — Непорочното докосване.

Един от мъжете, който досега е наблюдавал как бълбука една колба, а после прелива съдържанието през тръбичка в охладено блюдо, поставено в натрошен лед, оставя блюдото и идва към нас, като избърсва ръце в престилката си и се покланя на съпруга ми.

— Девата — казва съпругът ми, като посочва към мен, сякаш съм също такъв неодушевен предмет като течността в колбата или желязото в пещта. Трепвам, когато ме назовава с прозвището на Жана. — Както обещах. Водя я. Дъщеря на Мелузина, дева, недокосната от мъж.

Подавам ръка за поздрав, но мъжът се отдръпва уплашено от мен. Изсмива се полугласно и казва, усмихвайки се на съпруга ми:

— Надали бих се осмелил да я докосна. Всъщност, не мога!

Вместо това той прибира ръка зад гърба си, покланя се много ниско и се обръща към мен:

— Добре дошла, лейди Бедфорд. Отдавна се нуждаем от присъствието ви тук. Чакахме ви. Надявахме се, че ще дойдете. Вие ще донесете със себе си хармония, ще донесете със себе си силата на луната и водата, а докосването ви ще направи всички неща чисти.