Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Цяла Франция ни принадлежи по право — казва съпругът ми, загледан ревниво в зелените земи, които водят надолу към Средиземно море. — И ще я получим. Ще я получим. Ще я завоювам в името на Бог и на крал Хари.

Надвесва се напред.

— Ето виж, ние настъпваме — казва, като ми посочва английските флагчета с кръста на свети Георги, покриващи източна Франция. — А ако херцогът на Бургундия ни остане верен и добър съюзник, можем да си възвърнем земите в Мен. Ако дофинът бъде достатъчно глупав да нападне херцога — а мисля, че е — и ако успея да убедя херцога двамата да тръгнем на бой едновременно… — той млъква посред изречението, когато вижда, че гледам нагоре. После казва: — О, това са моите планети — сякаш притежава и нощните небеса така безспорно, както владее Франция.

От кръстосаните греди на тавана висят красиви сребърни сфери, някои — обградени със сребърни ореоли, някои — с носещи се близо около тях други мънички топки. Гледката е толкова красива, че забравям напълно за картата и за флагчетата, които бележат военни кампании, и плясвам с ръце:

— О, колко красиво! Какво е това?

Ричард Удвил сподавя смеха си.

— Не е за забавление — казва строго съпругът ми. После кимва на един от писарите. — Е, добре — покажете на херцогинята разположението на небесните тела при раждането ѝ.

Младият човек пристъпва напред:

— Извинете ме, ваша светлост, кога сте родена?

Изчервявам се. Подобно на почти всички момичета, и аз не знам рождената си дата: родителите ми не са си дали труда да отбележат деня и часа. Зная само годината и сезона, а зная сезона само защото на майка ми много ѝ се ядели аспержи, докато ме носела в утробата си, и тя твърди, че ги яла твърде зелени и стомашните болки предизвикали раждането ми.

— Пролетта на 1416-та — казвам. — Мисля, че през май.

Той измъква от библиотеката един свитък и го разстила върху високото писалище. Гледа го внимателно, после посяга и дръпва един от лостовете, после втори, сетне — трети. Изпадам във възхита, когато топките, със своите ореоли и по-малките въртящи се около тях топки, се спускат от гредите и леко се завъртат, докато се озовават, леко полюшвайки се, на местата в небето, които са заемали в момента на моето раждане. Разнася се сладък, звънтящ звук, и аз виждам, че към конците, които ги задвижват, са прикрепени мънички сребърни камбанки, така сферите пеят, докато заемат местата си.

— Мога да предскажа какво ще е разположението на планетите, преди да започна битка — казва съпругът ми. — Тръгвам на поход само когато ми предскажат, че звездите са благосклонни. Но са нужни цели часове, за да се изчисли това на хартия, и е лесно да се сгреши. Тук построихме механизъм, толкова красив и надежден, колкото го е създал Бог, когато е поставил Своите звезди в небето и ги е задвижил. Създадох машина, подобна на творенията на самия Бог.

— Можете ли да правите предсказания с тях? Можете ли да узнаете какво ще се случи?

Той поклаща глава:

— Не така, както се надявам да направиш ти за нас. Мога да разбера кога моментът е назрял, но не и естеството на резултата. Мога да определя, че нашата звезда е във възход, но не и изхода от конкретна битка. Изобщо не бяхме предупредени за вещицата от Арк.

Писарят печално накланя глава.

— Сатаната я скри от нас — казва той простичко. — Нямаше мрак, нямаше комета, нямаше нищо, което да предизвести издигането ѝ, и нищо не беляза смъртта ѝ, хвала на Господа.

Съпругът ми кимва, пъхва длан под ръката ми и ме отвежда от масата, край която стои писарят.

— Брат ми беше подвластен на Марс — казва той. — Топлина и огън, горещина и суша: беше човек, роден да води и печели битки. Синът му е влажен и студен, човек млад на години, но като дете в сърцето си, влажен като кърмаче, което пие мляко и подмокря пелената си. Трябва да чакам звездите да вдъхнат огън в неговата кауза, трябва да издирвам оръжия, които да сложа в ръката му. Той е мой племенник, трябва да го напътствам. Аз съм негов чичо, а той е мой крал; трябва да го превърна в победител. Това е мой дълг; това е съдбата ми. Ще ми помогнеш и за това.

Удвил изчаква за миг, после, тъй като негова светлост изглежда дълбоко потънал в мисли, отваря вратата към следващата стая, бута я да се разтвори широко и се отдръпва назад, за да можем да минем. Влизам в стаята с каменен под и носът ми изтръпва от странните миризми. Усеща се полъх, подобен на мирис от ковачница — на горещ метал, но се долавя и нещо кисело и остро. Въздухът люти от дим, който гложди очите ми. В центъра на стаята има четирима мъже, облечени в кожени престилки, пред тях проблясват огньове от дървени въглища в малки мангали, поставени в каменни пейки; бронзови съдове къкрят като гърнета със сос. Зад тях, през отворената врата, която води към вътрешен двор, виждам голо до кръста момче, което разпалва с духало една пещ, подгряваща голям отвор, подобен на фурна за хляб. Поглеждам през стаята към Удвил. Той ми кимва успокоително, сякаш за да ми каже: „Не се страхувайте.“ Но в стаята лъха на сяра, а пещта отвън пламти като входа към пъкъла. Отдръпвам се и съпругът ми се присмива на бледото ми лице.