Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Милорд…

— Ти каза това. Спомняш ли си? В залата на замъка в Руан? Каза, че си девица, толкова непорочна, че можеш да уловиш еднорог.

Кимвам. Наистина го казах. Иска ми се да не бях.

— Разбирам, че се стесняваш. Сигурно ще побързаш да ми кажеш, че не можеш да правиш тези неща. Разбирам задръжките ти. Но ми кажи само това. Отнемала ли си живот?

— Не, разбира се, че не.

— Извършвала ли си кражба? Дори да е било някаква дрънкулка или дребна монета, принадлежаща на друг човек?

— Не.

— Изпитвала ли си похот към мъж?

— Не! — отвръщам натъртено.

— Предсказвала ли си някога бъдещето, по какъвто и да било начин?

Поколебавам се. Сещам се за Жана и за картата с Обесения, и за колелото на съдбата, което я смъкна толкова ниско. Спомням си пеенето край куличките на замъка в нощта, когато умря Мадмоазел.

— Така мисля. Не мога да съм сигурна. Понякога нещата ме спохождат, но аз не ги призовавам.

— Можеш ли да уловиш еднорог?

От устните ми се изтръгва тих, нервен смях.

— Милорд! Това е просто предание, картина, която виждаме по гоблените. Едва ли ще знам какво трябва да правя…

— Казват, че единственият начин да се улови еднорог е девица да отиде сама в гората, че никой мъж не може да го докосне, но че животното ще дойде при девица и ще положи красивата си глава в скута ѝ.

Поклащам глава:

— Знам, че така се говори, но не знам нищо за еднорозите. Милорд, дори не знам дали съществуват.

— Във всеки случай, като девица ти имаш огромна стойност за мен. Като непорочна дъщеря на рода на Мелузина, като наследница на нейните дарби, ти си безмерно ценна. Като млада съпруга би ми доставила наслада; но нищо повече. Ожених се за теб, за да направиш много, много повече от това просто да лежиш по гръб и да ми доставяш удоволствие. Разбираш ли сега?

— Не съвсем.

— Няма значение. Онова, което искам, е млада жена, чиста по сърце, девица, която ще прави каквото ѝ наредя, която ще бъде моя дотолкова, колкото ако я бях купил като робиня от турските кораби. И точно това имам в твое лице. По-късно ще узнаеш какво искам от теб, ще правиш каквото искам. Но имаш думата ми, че няма да ти сторя зло или изплаша.

Той се изправя на крака, измъква камата от ножницата на колана си и казва:

— Сега трябва да зацапаме чаршафите. А ако някой — майка ти или баща ти — те пита, кажи им, че съм легнал върху теб, че те е заболяло малко, и че се надяваш да сме направили дете. Не казвай нищо за живота, който ще водим. Остави ги да си мислят, че си обикновена съпруга и че съм ти отнел девствеността.

Взема кинжала си и без да каже и дума повече, порязва бързо лявата си китка и кръвта бликва от малкия разрез. Оставя я да потече, после отмята завивките на леглото, без да ми обръща внимание, когато подвивам босите си крака, за да не се виждат, протяга ръка и капва няколко петна червена кръв върху чаршафите. Взирам се в тях, докато петното се разпростира, чувствайки се напълно посрамена, мислейки си, че това е моят брак, който започва с кръвта на съпруга ми, с лъжа.

— Това ще свърши работа — казва той. — Майка ти ще дойде да види това и ще повярва, че съм те обладал. Помниш ли какво да ѝ кажеш?

— Че сте легнал върху мен, че е боляло малко, и че се надявам да сме направили дете — повтарям покорно.

— Това, че ще съхраня девствеността ти, е наша тайна. — Тонът му изведнъж става сериозен, почти заплашителен. — Не забравяй това. Като моя съпруга ти ще знаеш тайните ми, а това е първата, и една от най-важните. Алхимията, гадаенето, девствеността ти — трябва да се закълнеш в честта си, че ще пазиш всички тези тайни и няма да ги издаваш никому. Сега принадлежиш към кралската фамилия на Англия, което ще ти донесе величие, но и ще ти струва скъпо. Трябва не само да се наслаждаваш на богатството, но и да платиш цената.

Кимвам, приковала очи в мрачното му лице.

Той се надига от леглото и доближава кинжала си до долния чаршаф. Без да мисли за цената, отрязва тънка ивица лен. Безмълвно ми го подава и аз го завързвам около китката му върху порязаното място.

— Хубава девойко — казва той, — ще се видим на закуска.

После си нахлузва ботушите и излиза от стаята.

Пътуваме с голяма свита, както приляга на владетеля на Франция, особено на владетел, който държи земите си чрез сила. Пред нас пътува въоръжена охрана, авангард под командването на синеокия оръженосец, за да осигури безопасността на пътя. После, малко по-назад, за да има време вдигнатата от тях прах да се слегне, следваме негова светлост херцогът и аз. Аз яздя зад един снажен страж, седнала на странично седло, с ръце върху колана му. Милорд язди бойния си кон до мен, сякаш за да ми прави компания, но почти не казва и дума.