Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Пристъпвам неловко от крак на крак и хвърлям поглед към съпруга си. Той ме гледа с нещо много подобно на възторжено одобрение.

— Намерих я и веднага разпознах каква може да е — казва той. — Какво може да направи. Знаех, че тя може да бъде нашата Луна. Тя има вода във вените си, а сърцето ѝ е чисто. Кой знае на какво би била способна?

— Умее ли да гадае по кристал? — пита нетърпеливо мъжът.

— Казва, че никога не е опитвала, но вече е прозирала бъдещето — отвръща съпругът ми. — Ще я изпробваме ли?

— В библиотеката. — Мъжът тръгва пред нас, обратно през вратата. Съпругът ми щраква с пръсти и двамата учени се оттеглят в една странична стая, докато алхимикът и Удвил смъкват едно покривало от най-голямото огледало, което съм виждала някога, поставено в рамка, напълно кръгло, от лъскаво сребро, подобно на пълна луна.

— Затворете капаците — казва съпругът ми. — И запалете свещите.

Задъхан е. Долавям вълнението в гласа му и то ме изпълва със страх. Подреждат около мен свещи, така че сякаш съм заобиколена от огън, и ме настаняват пред голямото огледало. Осветена съм толкова ярко, че от примигващите, полюшващи се пламъчета около мен едва виждам.

— Вие я питайте — казва съпругът ми на алхимика. — За Бога, толкова съм развълнуван, че не мога да говоря. Но не я натоварвайте прекалено, нека само разберем дали има дарба.

— Погледни в огледалото — нарежда ми тихо мъжът. — Вгледай се в огледалото и се остави на унеса. Е, какво можеш да видиш?

Поглеждам в огледалото. Нима не е очевидно какво виждам? Себе си, в кадифена рокля с кройка по най-последната мода, с островърха диадема на главата, със златиста коса, прибрана в плътна мрежа от двете страни на лицето, и най-прекрасните сини кожени обувки. Никога преди не съм виждала огледало, в което да мога да се видя цялата, в цял ръст. Повдигам леко роклята си, за да мога да се възхитя на обувките си, а алхимикът се прокашля леко и сухо, сякаш за да ми напомни да се пазя от суетата.

— Какво виждате, когато се вгледате по-дълбоко, херцогиньо?

Зад гърба ми и отстрани до мен има ослепително пламтящи свещи, толкова ярки, че изсмукват цвета от роклята, дори от сините обувки, дори от лавиците и книгите зад мен — докато гледам, те сякаш помръкват и потъват в мъгла.

— Вгледайте се дълбоко в огледалото и кажете какво виждате — настоява отново мъжът, с нисък глас. — Кажете ни какво виждате, лейди Бедфорд. Какво виждате?

Светлината е прекалено силна, твърде ярка е, за да мога да видя каквото и да било. Не мога да видя дори собственото си лице, дотолкова съм заслепена от стотиците свещи. А после я виждам, така ясно, както в деня, когато се излежавахме лениво край крепостния ров, така ярко, както когато беше жива и се смееше, преди мига, когато изтегли картата с образа на Обесения с дрехи, сини като обувките ми.

— Жана — изричам тихо, с дълбока тъга. — О, Жана. Девата.

Мъча се да се върна в будно състояние, през шума, с който алхимикът вдига, като маха с ръце над свещите, за да ги изгаси. Някои трябва да са се обърнали, когато се строполих в припадък. Удвил ме е взел в обятията си, придържайки главата ми, а съпругът ми пръска лицето ми със студена вода.

— Какво видя? — настойчиво пита негова светлост веднага щом клепачите ми потрепват и се отварят.

— Не знам.

Внезапният спазъм на обзел ме по някаква причина страх ме предупреждава. Не искам да му казвам. Не искам да изричам името на Жана пред човека, който заповяда да я изгорят жива.

— Какво каза тя? — Той гледа гневно Удвил и алхимика. — Докато падаше? Каза нещо. Чух нещо. Какво каза тя?

— „Девата“ ли каза? — пита алхимикът. — Мисля, че да.

И двамата поглеждат Удвил.

— Каза „ще завършим делата“ — излъгва той с лекота.

— Какво може да има предвид? — Херцогът ме поглежда. — Какво искаше да кажеш? Какво имаше предвид, Жакета?

— Възможно ли е да става дума за университета на ваша светлост в Каен? — пита Удвил. — Стори ми се, че тя изрече „Каен“, а после каза: „Ще завършим делата.“

— Видях университета, който ваша светлост планира да основе в Каен — казвам аз, хващайки се за подадената реплика. — Завършен. Красив. Това имах предвид, когато казах „ще завършим делата“.

Той се усмихва, доволен е.

— Е, това е хубаво видение — казва, окуражен. — Това е добро прозрение за сигурно и щастливо бъдеще. Това са добри новини. И, което е най-хубавото от всичко, виждаме, че тя може да се справи.

Подава ми ръка и ми помага да се изправя.