Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Моя ли е? — прошепвам на Удвил. — За мен ли е?

— Ваша е — казва той почти благоговейно. — Толкова прекрасна и със също такова високо потекло като господарката си.

— Кобила?

— Разбира се.

Отправям се към нея, и тя наостря уши, заслушана в стъпките ми и в гальовния ми глас, докато приближавам. Удвил пъха кора хляб в ръката ми, а аз обхващам с поглед тъмните, влажни очи, красивата глава с фини очертания, сребристата грива на кобилата, която описах, изправена пред мен, сякаш съм направила магия и съм я призовала със силата на желанието си. Протягам ръка и тя я подушва с разширени ноздри, а след това поема с бърни лакомството от ръката ми. Мога да усетя мириса на топлата ѝ козина, дъха ѝ, лъхащ на овес, успокоителния мирис на обора зад нея.

Удвил ми отваря вратата на конюшнята и аз без колебание пристъпвам вътре. Кобилата се отмества леко, за да ми направи място, обръща глава и ме подушва — роклята ми, колана, влачещите се ръкави, а след това раменете, врата и лицето. И докато ме души, аз се обръщам към нея, сякаш сме две животни, които се опознават. После бавно, внимателно протягам ръка и тя навежда глава, за да я погаля.

Шията ѝ е топла, козината — мека и гладка като коприна, кожата зад ушите ѝ е нежна и мека, тя ми позволява да подръпна леко гривата ѝ, да я погаля по муцуната, а после повдига глава и аз докосвам разширените ѝ ноздри, меката деликатна кожа на муцуната ѝ, топлите ѝ мускулести бърни, и да обгърна със свита длан плътната извивка на шията ѝ.

— Това любов ли е? — пита тихо Удвил от вратата. — Защото оттук прилича на любов.

— Любов е — прошепвам.

— Първата ви любов — пожелава да се увери той.

— Моята единствена любов — прошепвам на кобилата.

Той се засмива като отстъпчив брат.

— Тогава трябва да съчините поема и да идвате и да ѝ пеете като жена-трубадур, като trobairitz 6 6 Така са се наричали на окситанско наречие жените-трубадури в Окситания (Югозападна Франция, малки части от Италия и Испания) през XII и XIII век. Те са изключително явление, известни като първите жени, композирали светска музика, били от благороден произход, част от придворното общество. — Б.р. . Но как е името на вашата прекрасна дама?

Поглеждам я замислено, докато тя се отдалечава тихо от мен и лапва хапка сено. От смачканата трева се разнася ухание на ливада.

— Мъркюри 7 7 Mercury (англ.) — живак, който е една от основните субстанции в алхимията; но също и името на бог Меркурий (гръцкият Хермес). — Б.пр. — казвам. — Мисля, че ще я кръстя Мъркюри.

Той ме поглежда малко странно.

— Това не е особено подходящо име. Алхимиците все говорят за Меркурий — казва. — Бог, който мени формата си, вестител на боговете, една от трите важни съставки на тяхната работа. Понякога Меркурий — живакът — помага, друг път — не; той е подобен на Мелузина, водната богиня, която също мени своя облик. Той е пратеник, от чиито услуги трябва да се възползвате, когато няма никой друг; но невинаги надежден.

Свивам рамене:

— Не искам повече алхимия — настоявам. — Не и в двора на конюшнята, нито където и да било другаде. Ще я наричам Мери, но ние с нея ще знаем истинското ѝ име.

— Аз също ще знам — казва той; но аз вече съм му обърнала гръб и измъквам стиски сено, за да ги дам на кобилата.

— Вие не сте от значение — отбелязвам.

Яздя кобилата си всяка сутрин, с въоръжен ескорт от десетима мъже пред мен и десетима — отзад, и Удвил до мен. Минаваме през улиците на Париж, извръщайки поглед от просяците, умиращи от глад в канавките, и не обръщаме внимание на хората, които протягат умолително длани към нас. В града се шири ужасяваща нищета, околността е почти опустошена, фермерите не могат да откарат произведеното до пазарите, а едната или другата армия постоянно тъпчат посевите. Мъжете бягат от селата си и се крият в горите от страх да не бъдат взети като войници или обесени като предатели, затова няма кой друг да обработва нивите освен жените. В града хлябът струва повече, отколкото човек би могъл да припечели, освен това няма друга работа освен войнишкото занятие, а англичаните отново закъсняват със заплащането на войската. Удвил дава заповеди да яздим по улиците в лек галоп не само поради страх от просяци, но и поради страх от болести. Предшественицата ми, херцогиня Ан, умря от треска, след като бе посетила болницата. Сега негова светлост заявява, че не ми позволява дори да говоря с някой бедняк, а Удвил ме превежда припряно през улиците и аз не мога да си поема дъх, докато не излезем от градските порти, прекосявайки онова, което някога е било изпълнени с работници градини — плодородната обработваема земя, която се простира между градските стени и реката. Едва тогава Удвил заповядва на въоръжените мъже да спрат, да слязат от конете и да ни изчакат, докато двамата поемаме надолу до реката, по крайбрежната пътека, откъдето се теглят баржите, и слушаме шума на водата, сякаш сме семейна двойка, излязла на езда из мирна околност.