Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Тя не казва нищо, вървейки начело покрай затворените врати. Следвам я сляпо, търсейки думи, които ще я накарат да спре, да се обърне, да се съгласи, когато тя отваря двойните врати на затъмнена стая.

— Той е ваш повереник — казвам. — Редно е да бъде под вашите грижи.

Тя не ми отговаря.

— Насам. Влизайте. Почивайте си.

Пристъпвам вътре.

— Лейди Маргарет, умолявам ви… — подемам, а после виждам, че дамите ѝ са ни последвали в сенчестата стая и една от тях е превъртяла ключа в ключалката на вратата и тихо го е връчила на Нейна светлост.

— Какво правите? — питам настоятелно.

— Това е стаята за усамотението ви преди раждането — отговаря тя.

Сега, за първи път, осъзнавам къде ме е довела. Това е дълга, красива стая, с високи сводести прозорци, закрити с гоблени, така че вътре да не се промъква никаква светлина. Една от придворните дами пали свещите, чиято жълта потрепваща светлина осветява голите каменни стени и високия сводест таван. Далечният край на стаята е закрит от параван, и аз виждам олтар и свещи, които горят пред дарохранителница, разпятие, изображение на Светата Дева. Пред паравана има молитвени столчета, а пред тях е огнището, и голям стол, и по-малки столчета, подредени в кръг, за да може да се води разговор. Разтърсена от смразяваща тръпка, виждам, че ръкоделието ми е на масата до големия стол, а книгата, която четях, преди да легна да подремна, е изнесена от спалнята ми и е отворена до стола.

Има още и маса за хранене и шест стола, вино и вода в красиви кани от венецианско стъкло на масата, златни блюда, готови за поднасянето на вечерята, кутия със сладкиши за в случай, че огладнея.

Най-близо до нас има внушително легло, с дебели дъбови колони и пищни завеси и балдахин. Импулсивно отварям раклата в долния край на леглото и там, спретнато сгънати и поръсени със сушени цветчета от лавандула, виждам любимите ми рокли и най-хубавото ми бельо, готови за обличане, когато отново ще ми стават. До раклата има легло за почивка през деня, и красиво резбована и гравирана кралска люлка, застлана и готова до леглото.

— Какво е това? — питам, сякаш не зная. — Какво е това? Какво е това?

— Вие сте в уединение в очакване на раждането — казва лейди Маргарет търпеливо, сякаш говори на слабоумен. — В името на здравето ви и на здравето на вашето дете.

— А Теди?

— Той беше отведен в Тауър в името на собствената си сигурност. Тук беше в опасност. Трябва да бъде внимателно охраняван. Но ще говоря за братовчед ви с краля. Ще ви съобщя какво казва. Несъмнено ще отсъди правилно.

— Искам да видя краля веднага!

Лейди Маргарет прави пауза.

— Хайде сега, дъще, знаете, че не можете да виждате нито него, нито който и да е мъж, докато не излезете от усамотението — казва тя сериозно. — Но ще му предам всяко съобщение или ще му занеса всяко писмо, което желаете да напишете.

— След като родя, ще трябва да ме пуснете да изляза — изричам задъхано. Сякаш в стаята няма въздух и дишам с усилие. — Тогава ще се срещна с краля и ще му кажа, че съм била държана като затворничка тук.

Тя въздъхва, сякаш съм пълна глупачка.

— Наистина, Ваша светлост! Трябва да се успокоите. Всички се съгласихме, че ще се оттеглите в усамотение тази вечер, знаехте много добре, че предстои да направите това днес.

— А вечерята и сбогуването с придворните?

— Здравето ви не беше достатъчно крепко. Сама го казахте.

Толкова съм удивена от лъжата ѝ, че я зяпвам:

— Кога съм казала това?

— Казахте, че сте разстроена. Казахте, че сте разтревожена. Тук няма нито безпокойства, нито тревоги. Ще останете тук, под моите напътствия, докато благополучно родите детето.

— Искам да видя майка си, искам да я видя незабавно! — възкликвам. Разярена съм, когато долавям, че гласът ми трепери. Но се страхувам от Нейна светлост в тази затъмнена стая, и се чувствам безсилна. Най-ранният ми спомен е как съм затворена в убежище, във влажен лабиринт от студени стаи под параклиса на Уестминстърското абатство. Изпитвам ужас от затворени пространства и тъмни места, и сега треперя от гняв и страх. — Искам да видя майка си. Кралят каза, че трябва да я видя. Кралят ми обеща, че тя ще бъде с мен тук, вътре.

— Тя ще дойде при вас за уединението ви — съгласява се тя. — Разбира се — замълчава. — И ще остане с вас, докато излезете. Когато се роди бебето. Ще сподели уединението ви.

Просто я гледам със зяпнала уста. Тя разполага с цялата власт, а аз нямам никаква. Аз съм на практика превърната в затворничка от нея и от установената традиция за кралските раждания, която тя постанови и която аз приех. Сега съм заключена в една сенчеста стая за седмици наред, а тя държи ключа.