Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Аз съм свободна — казвам дръзко. — Не съм пленница. Тук съм, за да родя. Аз избрах да вляза тук. Не съм задържана против волята си. Свободна съм. Ако поискам да изляза, мога просто да го сторя. Никой не може да ме спре, аз съм съпругата на краля на Англия.

— Разбира се, че сте — казва тя, а после излиза през вратата, завърта ключа в ключалката отвън, и ме оставя. Заключена съм вътре.

Майка ми идва, когато става време за вечеря, хванала за ръка Маги.

— Дойдохме да се присъединим към теб — казва тя.

Маги е бледа, сякаш е смъртно болна, очите ѝ са зачервени от плач.

— А Теди?

Майка ми поклаща шава:

— Отведоха го в Тауър.

— Защо им е да правят това?

— Хората крещяха: „За Уорик!“, когато се сражаваха срещу Джаспър Тюдор на Север. Носеха знамето с мечката и окастрената тояга и в Лондон — казва майка ми, сякаш това е достатъчна причина.

— Биеха се в името на Теди — казва ми Маги. — Макар той да не искаше това от тях — макар че никога не би поискал това от тях. Той знае, че не бива да говори такива неща. Научих го. Знае, че крал Хенри е владетелят. Знае, че не бива да споменава династията Йорк.

— Няма обвинение срещу него — казва майка ми кратко. — Не е обвинен в държавна измяна. Не е обвинен в нищо. Кралят казва, че действа само в защита на Теди. Казва, че Теди може да бъде заловен от бунтовниците и използван от тях като техен символ. Казва, че засега Теди е в по-голяма безопасност в Тауър.

Смехът, в който избухвам пред тази зашеметяваща лъжа, се превръща в ридание.

— В по-голяма безопасност в Тауър! Братята ми в по-голяма безопасност ли бяха в Тауър?

Лицето на майка ми се сгърчва.

— Съжалявам — казвам веднага. — Прости ми, съжалявам. Кралят каза ли колко дълго ще задържи Теди там?

Маги отива тихо до огнището и се отпуска на едно столче за крака, извърнала глава.

— Бедното дете — казва майка ми. На мен отвръща: — Не каза. Не попитах. Взеха дрехите и книгите на Теди. Струва ми се, налага се да приемем, че Негова светлост ще го задържи там, докато се убеди, че не го заплашва бунт.

Поглеждам я — единствената от нас, която може да знае колко бунтовници се спотайват, очаквайки призив да се вдигнат в името на Йорк, виждайки последната схватка като подстъп към друга, а от нея към трета — а не като поражение. Тя е жена, която никога не вижда поражение. Питам се дали тя е техният водач, дали нейният решителен оптимизъм е това, което ги подтиква.

— Предстои ли да се случи нещо?

Тя поклаща глава.

— Не знам.

Принудена съм да понасям уединението си в очакване на раждането, измъчвана от тъга и страх. Това толкова прилича на дългите месеци в мрака на криптата под параклиса в Уестминстър, че всяка сутрин се будя, мъчейки се да си поема дъх, и се вкопчвам в украсената с резба горна табла на леглото, за да не скоча от постелята и да закрещя за помощ. Все още ме преследват кошмари за тъмнината и претъпканите стаи. Майка ми беше бременна, баща ми беше избягал отвъд морето, нашият враг бе на престола, аз бях на четири години, а Мери, скъпата ми малка сестра, която сега е на небето, и Сесили плачеха през цялото време за играчките си, за любимите си животинки, за баща си, без всъщност да знаят за какво плачат, разбирайки единствено, че целият ни живот е потопен в тъмнина, студ и нищета. Гледах посърналото, бледо лице на майка си и се питах дали някога ще ми се усмихне отново. Знаех, че сме в ужасна опасност, но бях само на четири години, не знаех каква беше опасността, нито пък как този влажен затвор можеше да ни опази. Прекарахме зад стените на криптата половин година, половин година, и нито за миг не видяхме слънцето, нито за миг не излязохме навън, нито веднъж не поехме глътка свеж въздух. Привикнахме към живот в затвор, като пленници, привикнали към стените на килията си. Майка ми роди Едуард зад тези влажни стени, и ние бяхме изпълнени с радост, че най-после се бе родило момче, наследник; но знаехме, че няма как да го поставим на престола — нито дори как да го изведем на слънцето и въздуха в собствената му страна. Шест месеца са дълго, много дълго време за едно малко момиче, едва на четири години. Мислех, че никога няма да излезем, мислех си, че ще израствам все по-висока и по-висока като тънък, блед плевел и ще умра, побеляла като аспержа от тъмнината. Сънувах как всички се превръщаме в белолики червеи и че ще живеем завинаги под земята. Именно тогава намразих затворените пространства, намразих мириса на влага, намразих дори шума на реката, плискаща се нощем в стените, понеже се боях, че водите ще се надигат още и още, ще достигнат до леглото ми и ще ме удавят.