Филипа Грегъри - Бялата принцеса

После баща ми се завърна, спечели две битки една след друга, спаси ни, и ни избави като рицар от книга с приказки, ние излязохме от криптата, появихме се от тъмнината като самия възкръснал Бог, излизащ в светлината. Тогава дадох пред себе си детинска клетва, че никога повече няма да позволя да бъда затворена.

Това е колелото на съдбата — както би казала моята баба Жакета. Колелото на съдбата, което те издига много високо, а после те запраща съвсем ниско, и не можеш да направиш нищо, освен да посрещнеш смело завъртането му. Спомням си достатъчно ясно, че като малка не можах да намеря този кураж.

Когато бях седемнайсетгодишна, любимка на бащиния си двор, най-красивата принцеса в Англия с бляскаво бъдеще пред мен, баща ми умря и ние избягахме отново в убежище, поради страх от брат му, моят чичо Ричард. Девет дълги месеца чакахме в убежище, препирайки се помежду си, разгневени от собствения си провал, докато майка ми се споразумя с Ричард и аз бях освободена, за да изляза на светло, да отида в двора, да срещна любовта. За втори път излязох от тъмнината като призрак, завръщащ се към живота. Отново примигнах в топлата светлина на свободата като закачулен ястреб, внезапно пуснат да лети на свобода, и отново се зарекох, че никога повече няма да бъда затворена. Отново се оказа, че греша.

Болките ми започват в полунощ. „Прекалено рано е, прошепва изплашено една от жените ми. Подранило е поне с месец.“ Виждам как онези закоравели заговорници, майка ми и Нейна светлост майката на краля, се споглеждат бързо.

— Подранило е с цял месец — потвърждава на висок глас Нейна светлост за всички, които пресмятат. — Ще трябва да се молим.

— Ваша светлост, бихте ли отишли в собствения си параклис, за да се помолите за нашата дъщеря? — пита майка ми бързо и съобразително. — Едно подранило бебе има нужда от застъпничество пред светците. Дали ще бъдете така добра да се помолите за нея във времето на родилните ѝ мъки?

Нейна светлост се колебае, разкъсвана между Бог и любопитството.

— Имах намерение да ѝ помагам тук. Смятах, че е редно да бъда тук…

Майка ми свива рамене, кимвайки към стаята, акушерките, сестрите ми, придворните дами:

— Това са земни дела — казва тя простичко. — Но кой може да се моли като вас?

— Ще повикам свещеника, и хористите — казва Нейна светлост. — Изпращайте ми новини през цялата нощ. Ще поръчам да събудят архиепископа. Нашата Повелителка ще чуе молитвите ми.

Отварят ѝ вратата и тя излиза, развълнувана от мисията си. Майка ми дори не се усмихва, когато се обръща отново към мен и казва:

— Хайде сега да те поразходим.

Докато Нейна светлост усърдно се моли на колене, аз се мъча цяла нощ, а призори обръщам потното си лице към майка си и казвам:

— Чувствам се странно, почитаема майко. Изпитвам странно чувство, такова, каквото не съм изпитвала никога преди. Струва ми се, че ще се случи нещо ужасно. Страх ме е, мамо.

Тя е свалила диадемата си, косата ѝ се спуска по гърба, прибрана в плитка, цяла нощ е вървяла редом с мен и сега умореното ѝ лице грейва.

— Облегни се на жените — е единственият ѝ отговор.

Мислех си, че ще е истинска борба, след като съм чувала всички ужасни истории, които жените си разказват — за жестока болка и писъци, и бебета, които трябва да бъдат обръщани в утробата, или бебета, които не могат да се родят и понякога утробата трябва да се разреже, за да бъдат извадени — с фатални последици; но майка ми нарежда на две от акушерките да застанат от двете ми страни, за да ме подкрепят, а тя взема лицето ми в хладните си ръце, вперва в мен погледа на сивите си очи и казва тихо:

— Ще броя вместо теб. Остани съвсем неподвижна, любов моя, и слушай гласа ми. Ще преброя от едно до десет, и докато броя, ще откриеш как крайниците ти натежават, а дишането ти става по-дълбоко, и можеш да чуваш единствено гласа ми. Ще имаш чувството, че се носиш плавно по вода, сякаш си Мелузина, че се носиш по сладките води на река, и няма да чувстваш болка, само дълбок покой, като сън.

Не откъсвам поглед от очите ѝ, а после вече не мога да видя нищо, освен спокойното ѝ лице, нито пък да чуя друго освен тихото ѝ броене. Болките в утробата ми идват и си отиват на пристъпи, но усещането е някак далечно и аз се нося плавно, както тя обеща, сякаш плавайки по течението на река.

Виждам спокойния ѝ поглед, и светлината в изражението ѝ, и чувствам, че сме се озовали във време на нереалност, че тя сякаш прави магия около нас с увереното си тихо броене, което сякаш върви бавно и отнема цяла вечност.