Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Няма от какво да се боиш — казва ми тя кротко. — Никога няма от какво да се боиш. Най-лошият страх е този от самия страх, а ти можеш да го победиш.

— Как? — промърморвам. Сякаш бълнувам, носейки се плавно надолу по сънни води. — Как мога да победя най-ужасния страх?

— Просто решаваш да го сториш — казва тя простичко. — Просто решаваш, че няма да бъдеш страхлива жена, и когато стигнеш до нещо, което те тревожи, се изправяш и тръгваш право към него. Помни — от каквото и да се боиш, тръгни бавно и уверено към него. И се усмихвай.

Увереността ѝ и описанието на собствената ѝ смелост ме карат да се усмихна, въпреки че болките ми идват, а после отслабват, този път по-бързо, на всеки няколко минути, и виждам в отговор обичната ѝ усмивка, докато край очите ѝ се появяват бръчици.

— Избери да бъдеш смела — подтиква ме тя. — Всички жени от твоето семейство са смели като лъвици. Ние не хленчим и не се отдаваме на съжаления.

Стомахът ми сякаш се присвива и преобръща.

— Мисля, че бебето идва — казвам и си поемам дълбоко въздух.

— И аз мисля така — казва тя и се обръща към акушерките, които ме повдигат, по една под всяка мишница, докато третата коленичи пред мен и се заслушва, опряла ухо в корема ми.

— Сега — казва тя.

Майка ми се обръща към мен.

— Бебето ти е готово, позволи му да излезе на бял свят.

— Тя трябва да напъва — казва остро една от акушерките. — Трябва да се бори. Той трябва да се роди в мъки и болка.

Майка ми отхвърля думите ѝ.

— Не е нужно да се бориш — казва тя. — Бебето ти идва. Помогни му да дойде при нас, разтвори тялото си и му позволи да се появи на бял свят. Ти даваш живот, не пропъждаш насила този живот от себе си, не го изтласкваш грубо. Това не е битка, а акт на любов. Ти даваш живот на детето си и можеш да го направиш нежно и внимателно.

Чувствам как мускулите на тялото ми се разтварят и разтягат.

— Идва! — възкликвам, внезапно нащрек. — Чувствам…

А после следва напор и тласък, и усещане за неудържимо движение, а сетне — резкият плач на дете, и виждам майка си, която се усмихва, макар че очите ѝ са пълни със сълзи, и ми казва:

— Имаш бебе. Браво, Елизабет. Баща ти щеше да се гордее със смелостта ти.

Освобождават ме от хватката, в която са стиснали ръцете ми, аз лягам на леглото за почивка, обръщам се към жената, която повива гърчещото се окървавено вързопче, и протягам ръце, възкликвайки нетърпеливо: „Дайте си ми бебето!“ Поемам го с чувството на почуда, че това наистина е бебе, така съвършено оформено, с кестенява коса и розова уста, отворена, за да ревне, и сърдито почервеняло лице. Майка ми отмята назад лена, в който са го повили, и ми показва съвършеното телце.

— Момче — казва тя, и в тона ѝ няма нито триумф, нито радост, само дълбоко удивление, макар че гласът ѝ е пресипнал от умора. — Бог отново отговори на молитвите на лейди Маргарет. Неговите пътища наистина са неведоми. Ти даде на Тюдорите това, от което имат нужда: момче.

Сам кралят е чакал цяла нощ пред вратата, за да чуе вестта, като любящ съпруг, който няма търпение да чака вестител. Майка ми намята робата си върху изпоцапаната си ленена долна дреха и излиза да му съобщи за нашия триумф, с гордо вдигната глава. Съобщават на Нейна светлост майката на краля в параклиса, че молитвите ѝ са получили отговор и Бог е подсигурил рода на Тюдорите. Тя влиза, докато жените ми помагат да се настаня в голямото пищно легло, за да си почина, и къпят и повиват бебето. Дойката прави реверанс и показва бебето на Нейна светлост, която посяга към него алчно, сякаш той е онази корона, търкулнала се в глогов храст 5 5 Хенри VII нарежда да сложат глоговия храст на герба му заради историята, че короната от шлема на Ричард III била открита паднала и закачила се на крайпътна глогина. — Б.р. . Грабва го и го притиска до сърцето си.

— Момче — казва тя с тон, с който скъперник би благодарил на Господа за съкровище. — Бог отговори на молитвите ми.

Кимвам. Твърде уморена съм, за да говоря с нея. Майка ми поднася чаша горещ ейл с подправки към устните ми, аз усещам мириса на захарта и брендито и отпивам жадно. Имам чувството, че се рея плавно, сънена от изтощение и от усещането, че болките са свършили, опиянена от родилния ейл, тържествуваща заради успешното раждане, и замаяна от мисълта, че имам бебе, син, и че той е съвършен.

— Донесете го тук — нареждам.

Тя се подчинява и ми го подава. Той е миниатюрен, малък като кукла, но всяка частица от него е съвършена, сякаш е безкрайно грижливо изработен на ръка. Има ръце, подобни на пълнички малки морски звезди, и миниатюрни нокти, подобни на мънички мидени черупки. Когато го прегръщам, отваря очи с най-удивителния тъмносин цвят, като море в полунощ. Поглежда ме сериозно, сякаш също е изненадан. Гледа ме, сякаш разбира всичко, което предстои да се случи, сякаш знае, че е роден за велика съдба и трябва да я осъществи.