Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Камериерката ми носи от гардероба зелена рокля за официалното сбогуване. Отхвърлям я с махване на ръка — толкова ми е омръзнало да нося зеления цвят на Тюдорите, и тогава вратата се отваря бурно, Маги влиза тичешком в стаята и се хвърля на колене пред мен.

— Елизабет, искам да кажа, Ваша светлост! Елизабет! О, Елизабет, спасете Теди!

Бебето сякаш подскача разтревожено в утробата ми, когато се смъквам от леглото и се хващам за завесите, щом стаята се люшва около мен и ми се завива свят.

— Теди?

— Вземат го! Отвеждат го!

— Внимателно! — предупреждава ме веднага сестра ми Сесили, като идва забързано до мен и ме закрепва на крака. Дори не я чувам.

— Къде го отвеждат?

— В Тауър! — проплаква Маги. — В Тауър! О! Елате бързо и ги спрете. Моля ви!

— Върви при краля — подхвърлям през рамо на Сесили, докато бързо се отправям към вратата. — Предай му почитанията ми и попитай дали мога да дойда да го видя веднага — сграбчвам ръката на братовчедка ми Маги и казвам: — Хайде, ще дойда с теб и ще ги спра.

Припряно тръгвам боса надолу по дългите каменни коридори, влачещите се поли на нощницата ми метат посипаните по пода билки, после Маги изтичва пред мен нагоре по виещото се каменно стълбище до етажа с детската стая, където тя, Едуард и малките ми сестри Катрин и Бриджет имат собствени покои, в които са настанени с домашните си учители и прислужничките си. Но после я виждам как отстъпва назад, и чувам тропота на тежки ботуши, слизащи по стълбите.

— Не можете да го вземете! — чувам я да казва. — Водя кралицата! Не можете да го вземете.

Докато слизат по завоя на стълбището, виждам първо обутите в ботуши крака на водача, после наситеноалените му тесни панталони, а след това — яркоалената му туника, обшита и гарнирана със златна дантела: униформата на кралските телохранители, новосформираната лична гвардия на Хенри. Зад него идва друг, и още един; изпратили са корпус от десет мъже да вземат едно бледо и треперещо малко момче на единайсет години. Едуард е толкова уплашен, че последният страж го държи под мишниците, за да не падне по стълбите; виждам как слабичките му крака се люшкат и ритат, така че те почти го отнасят до подножието на стълбите, където съм застанала. Прилича на кукла с кафяви разчорлени къдрици и широко отворени уплашени очи.

— Маги! — проплаква той, когато вижда сестра си. — Маги, кажи им да ме пуснат да стъпя!

Пристъпвам напред.

— Аз съм Елизабет Йоркска — казвам на мъжа отпред. — Съпруга на краля. Това е моят братовчед, граф Уорик. Не би трябвало дори да го докосвате. Какво си въобразявате, че правите?

— Елизабет, кажи им да ме свалят на земята! — настоява Теди. — Пуснете ме! Пуснете ме!

— Пуснете го — казвам на човека, който го държи.

Стражът рязко го пуска, но в мига щом краката на Теди докосват пода, той рухва на купчинка, плачейки от безсилен гняв. Маги се смъква в миг долу до него, прегръща го и го притиска до рамото си, приглажда косата му, гали го по бузите, милва го, за да го успокои. Той се дръпва назад от рамото ѝ, за да я погледне сериозно в очите.

— Вдигнаха ме от писалището ми в учебната стая — възкликва с пискливия си глас на малко момче. Потресен е, че някой се е осмелил да го докосне без негово позволение; цял живот е бил граф, бил е възпитаван само с нежност и грижливо обслужван. За момент, гледайки към покритото му с петна от сълзи лице, си помислям за двете момчета в Тауър, които са били вдигнати от леглата си, и не е имало кой да възпре дошлите за тях мъже.

— Заповеди на краля — казва ми кратко командирът на кралските телохранители. — Няма да му сторим нищо лошо.

— Станала е грешка. Той трябва да остане тук, с нас, неговите близки — отвръщам. — Чакате тук, докато отида да говоря с Негова светлост краля, моя съпруг.

— Заповедите ми са ясни — понечва да възрази мъжът, когато вратата се отваря и Хенри се появява на прага, облечен за езда, с камшик в едната ръка, със скъпите си кожени ръкавици в другата. Сестра ми Сесили наднича зад него, за да види Маги и мен, докато малкият Едуард се мъчи да се изправи на крака.

— Какво е това? — пита настойчиво Хенри, без нито дума за поздрав.

— Станала е някаква грешка — казвам. Изпитвам такова облекчение да го видя, че забравям да направя реверанс, а бързо тръгвам към него и хващам топлата му ръка: — Телохранителите мислеха, че трябва да отведат Едуард в Тауър.

— Трябва — казва Хенри кратко.

Зашеметена съм от тона му.

— Но, милорд…