Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Мъжът пристъпва смутено от крак на крак, прехвърля шапката си от едната ръка в другата.

— Беше важно да не оскърбим императора. Той е млад и буен, и е император, в крайна сметка. Обича и уважава момчето. Разказва на всички за чудодейното му измъкване от смъртта, постоянно говори за височайшето му потекло, за правата му.

— И как го наричахте? — пита Хенри тихо. — Когато всички бяхте в присъствието на императора?

— През повечето време не говорех с него. Всички го избягвахме.

— Но когато все пак разговаряхте? В онези редки случаи. Онези много редки случаи, когато ви се налагаше?

— Наричах го „милорд“. Смятах, че това е най-безопасното обръщение.

— Сякаш той е херцог?

— Да, херцог.

— Сякаш той е Ричард, граф на Шрусбъри и херцог на Йорк?

— Никога не съм казал „херцог на Йорк“.

— О, и кой е той според вас?

Този въпрос е грешка. Никой не знае кой е той. Посланикът мълчи, мачкайки периферията на шапката си. Все още не е посветен в историята, която ние сме научили наизуст.

— Той е Уорбек, син на лодкар от Турне — казва Хенри язвително. — Нищожество. Баща му е пияница, майка му е глупачка. И въпреки това вие сте се унизили да му се поклоните? Нарекохте ли го „Ваша светлост“?

Посланикът, смутено давайки си сметка, че на свой ред сигурно също е бил шпиониран, че докладите, натрупани с празната страна нагоре върху масата на Хенри, сигурно включват съобщения за неговите срещи и разговори, поруменява леко.

— Може и да съм го сторил. Така бих се обърнал към един чуждестранен херцог. Това не би означавало, че зачитам титлата му. Не би показвало, че приемам титлата му.

— Или крал. Защото нали бихте нарекли един крал „Ваша светлост“?

— Не съм се обърнал към него като към крал, сир — казва човекът със сдържано достойнство. — Никога не забравих, че той е претендент.

— Но сега той е претендент с влиятелен поддръжник — избухва Хенри, внезапно разярен. — Претендент, живеещ при император, и представен на света като Ричард, син на Едуард, краля на Англия.

За момент всички са прекалено уплашени, за да говорят. Изцъкленият поглед на Хенри възпира изплашения му посланик.

— Да — съгласява се човекът в настъпилото продължително мълчание. — Така го наричат всички.

— И вие не го разобличихте! — изревава Хенри.

От страх посланикът е застинал като статуя.

Хенри изпуска дълга, разтърсваща въздишка и бавно се връща на мястото си, спира, с ръка върху високата резбована облегалка, застава под балдахина от златен брокат, сякаш за да подчертае пред всички величието си.

— И тъй, ако той е крал на Англия — изрича Хенри бавно и заплашително, — как тогава наричат мен?

Посланикът поглежда към мен, търсейки помощ. Държа очите си сведени. Не мога да направя нищо, за да отклоня гнева на Хенри от него; мога само да се опитвам да избегна сама да стана негов прицел.

Мълчанието се проточва, после посланикът на Хенри намира смелост да му каже истината.

— Наричат ви Хенри Тюдор — казва той простичко. — Хенри Тюдор, претендентът.

Намирам се в покоите си, Елизабет лежи кротко в люлката до мен, аз държа ръкоделието си, но не върша кой знае какво. Една от безбройните сродници на Нейна светлост ни чете от псалтира, Нейна светлост майката на краля кима в такт с познатите думи, сякаш те по някакъв начин ѝ принадлежат; ние, останалите, мълчим, слушаме, с лица, застинали в израз на благочестиво съзерцание, с мисли, насочени другаде. Вратата се отваря и на прага застава командирът на кралските телохранители, с мрачно лице.

Моите дами ахват, а някой надава лек уплашен писък. Изправям се бавно на крака и поглеждам братовчедка си Маги. Виждам как устните ѝ се движат, сякаш се кани да проговори, но е изгубила глас.

Бавно се изправям на крака и забелязвам, че треперя така, че едва успявам да стоя изправена. Маги прави две крачки към мен, като пъха длан под лакътя ми, за да ме задържи да не падна. Заедно се обръщаме към човека, отговорен за безопасността ми, който се извисява застрашително на прага ми, без да влиза или да обявява пристигането на посетител. Мълчи, сякаш му е трудно да изпълни това, за което е дошъл. Усещам как Маги потръпва и разбирам как тя, също като мен, си мисли, че той е дошъл да ни отведе в Тауър.

— Какво има? — питам. Радвам се, че гласът ми е тих и овладян. — Какво има, мастър?

— Трябва да ви съобщя нещо, Ваша светлост — казва той. Оглежда се смутено из стаята, сякаш изпитва неудобство да говори пред всички дами.