Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Маргарет посещава брат си в Тауър, преди дворът да напусне Лондон, и се връща в покоите ми с унило изражение. Уроците му са прекратени, охраната му е сменена, станал е толкова мълчалив и тъжен, та тя се бои, че дори да го освободят още утре, той никога няма да си възвърне духа на развълнуваното малко момче, което доведохме в столицата. Сега той е на деветнайсет години, но не му позволяват да излиза в градината; позволяват му само да се разхожда горе по стените на кулата всеки следобед. Казва, че не може да си спомни какво е да тича, мисли, че е забравил как да язди кон. Не се е провинил в нищо, освен че носи изтъкнато име, и не може да се откаже от това име, както направи Маргарет, както направихме аз и сестрите ми, погребвайки самоличността си в браковете си. Сякаш името му на херцог от династията Йорк ще го повлече, подобно на воденичен камък около шията, надолу в дълбоки води, и ще стане причина той никога да не бъде освободен.

— Мислите ли, че кралят някога ще пусне Едуард на свобода? — пита ме тя. — Не смея да го помоля, не и това лято. Дори не и като благоволение. Не смея да говоря с него. А пък и сър Ричард ми нареди да не го правя. Заявява, че не можем да казваме нищо и да правим нищо, което може да накара краля да се усъмни в лоялността ни.

— Хенри не може да се съмнява в сър Ричард — възроптавам. — Назначи го за шамбелан на Артур. Ще го изпрати да управлява Уелс веднага щом бъде безопасно принцът да напусне двора. Има му по-голямо доверие, отколкото на всеки друг на този свят.

Бързото поклащане на главата ѝ ми напомня, че кралят се съмнява във всички.

— Нима Хенри се съмнява в сър Ричард? — прошепвам.

— Заръчал е на човек да ни държи под око — казва тя полугласно. — Но ако не може да има доверие на сър Ричард…?

— Тогава не мисля, че Теди някога ще бъде освободен — довършвам мрачно. — Не мисля, че Хенри някога ще го пусне на свобода.

— Не, крал Хенри няма… — признава тя. — Но…

В мълчанието между нас мога да видя неизречените думи така ясно, сякаш ги е изписала с пръста си по дървото на масата, а после ги е изтрила.

— Крал Хенри никога няма да го освободи; но крал Ричард би го направил.

— Кой знае какво ще се случи? — казвам кратко. — Със сигурност, дори и в празна стая, ние с теб не бива никога да изказваме предположения.

Постоянно получаваме новини от Мехелен. Започвам да изпитвам ужас, когато видя вратата към личните покои на краля да се затваря и стражът да застава пред нея, препречил пътя с копието си, защото тогава разбирам, че поредният пратеник или шпионин е дошъл да се срещне с Хенри. Кралят се опитва да попречи да се разчуват новини от постоянните му срещи, но бързо се разнася вестта, че император Максимилиан е посетил земите си във Фландрия и момчето, момчето, което не бива да бъде назовавано, пътува с него като негов нежно обичан събрат-монарх. Дворът в Мехелен вече не е достатъчно бляскав за него. Максимилиан му дава великолепен дворец в Антверпен, дворец, украсен със собственото му знаме и окичен с бели рози. Името му, Ричард, принц на Уелс и херцог на Йорк, е изписано с ярки букви върху фасадата на постройката, неговите придворни носят цветовете на Йорк, наситено тъмночервено и синьо, и му прислужват на едно коляно.

Хенри идва при мен, когато се качвам в баржата си за една вечерна разходка по реката.

— Мога ли се присъединя към теб?

Напоследък толкова рядко му се случва да говори дружелюбно, че изобщо не успявам да му отговоря, само го зяпвам удивено като някоя селянка. Той се засмива, тонът му е привидно напълно безгрижен.

— Изглеждаш удивена, че бих поискал да те придружа за едно плаване.

— Удивена съм — казвам. — Но съм много доволна. Мислех, че си се заключил в личния си кабинет с докладите.

— Бях, но после видях от прозореца си, че приготвят баржата ти, и си помислих: каква прекрасна вечер за разходка по водата.

Правя знак на свитата си и един млад мъж скача от мястото си; всички останали се преместват и Хенри сяда до мен, като кимва на лодкарите, че могат да потеглят.

Вечерта е прекрасна; лястовиците се вият и криволичат ниско над сребристата река, като се спускат да напълнят клюновете си с вода, а после светкавично отлитат. Един дъждосвирец се издига от речния бряг и надава нисък и сладък зов, разперил широко криле. Музикантите на борда на следващата баржа настройват инструментите си и засвирват.

— Толкова се радвам, че дойде с нас — казвам тихо.

Той взема ръката ми и я целува. Това е първият жест на привързаност между нас от много седмици насам, и ме стопля като късно слънце.