Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— И аз се радвам — казва той.

Хвърлям поглед към него и забелязвам изтощението в лицето му и напрежението в раменете му. За момент се питам дали мога да му заговоря, както една съпруга би трябвало да заговори на съпруга си, гълчейки го, че не се грижи за себе си, настоявайки той да си почива, загрижена за здравето му.

— Мисля, че работиш прекалено усилено — казвам.

— Имам много тревоги — казва той тихо, сякаш не е на самия ръб на лудостта. — Но тази вечер бих искал да съм в мир с теб.

Поглеждам го със светнало лице и забелязвам как усмивката ми става по-широка.

— О, Хенри!

— Любов моя — казва той. — Ти винаги — каквито и тревоги да имам — си моята любов.

Взема ръката ми, поднася я към устните си, целува я нежно, а аз обгръщам бузата му с другата си ръка.

— Чувствам се, сякаш внезапно си се завърнал при мен, от дълго опасно пътуване — казвам зачудено.

— Исках да изляза по вода — обяснява той. — Къде на света има по-прекрасно нещо от реката и една лятна вечер в Англия? И къде може да се намери по-добра компания?

— Това е най-добрата компания в Англия, сега, когато ти си тук.

Той се усмихва на комплимента, а изражението му е топло, щастливо. Изглежда с години по-млад от трескавия, неспокоен човек, който чака вестоносци от Фландрия.

— Освен това имам планове — заявява.

— Хубави планове?

— Много. Реших, че е време да провъзглася Хенри за херцог на Йорк. Сега, когато е вече на четири години.

— Още няма четири — поправям го.

— Почти на толкова. Редно е да получи титлата си.

Чакам, усмивката ми се стапя. Познавам съпруга си достатъчно добре, за да съм наясно, че ще има още.

— И ще го направя губернатор на Ирландия.

— На три години и половина?

— Почти на четири е. Не се тревожи! Няма да е нужно да заминава където и да е или да прави каквото и да било. Ще назнача сър Едуард Пойнингс за негов заместник в Ирландия и ще го изпратя там с войска.

— Войска?

— За да се погрижа да приемат управлението на Хенри. Да утвърдя името на сина ни в Ирландия.

Извръщам поглед от оживеното лице на съпруга си към зелените брегове, където плясъкът на греблата ни раздвижва едва-едва тръстиките. Един стридояд надава внезапното си пискливо предупреждение, и аз зървам как пиленцето, с блестящо бели крачета и лъскаво черно оперение като родителите си, се снишава, докато го подминаваме.

— Не оказваш чест на малкия ни Хенри — казвам тихо. — Използваш го.

— Целта е да покажа на всички в Мехелен, в Антверпен, във Фландрия, дори на някои хора в Лондон и Ирландия, че Йоркският херцог не е при тях. Той е при нас, и неговото име е Хенри, херцог на Йорк. Той е губернатор на Ирландия и ирландците ще прегънат коляно пред него, а аз ще взема главата на всеки, който спомене друг херцог.

— Имаш предвид момчето — казвам направо. Сякаш цветовете се отдръпват от златистия залез. Радостта си отива от вечерта, както розовият цвят си отива от светлината.

— Наричат го Ричард, херцог на Йорк. Ние ще им покажем, че разполагаме с Хенри, херцог на Йорк. А неговото право над трона е по-силно.

— Не ми харесва нашето момче да бъде използвано, за да претендира за едно име — казвам предпазливо.

— Това е собственото му име — настоява съпругът ми. — Той е вторият син на краля на Англия, така че е херцог на Йорк. Със сигурност трябва да утвърди името си и да попречи на който и да било друг да го използва. Показваме на света, че имаме право над името. Има само един херцог на Йорк, и той е Тюдор.

— Не показваме ли пред света, че се боим да не би някой друг да използва името? — питам. — Като провъзгласяваме Хенри за херцог сега? Докато е все още в детската стая? Не изглежда ли така, сякаш предявяваме претенции за име, което някой друг използва? Това не ни ли кара да изглеждаме по-скоро слаби, отколкото силни?

Настъпва студено мълчание, и аз се обръщам да го погледна и съм потресена да видя, че Хенри внезапно е пребледнял и се тресе от ярост. Коментирайки плана му, съм събудила гнева му, и той е извън себе си от ярост.

— Можете да обърнете — изревава той през рамо към кормчията, без да ми обръща внимание. — Обърнете и ме оставете на брега. Уморих се от това, втръсна ми.

— Хенри…

— Втръсна ми от всички ви — казва той злобно.

Провъзгласяването на Хари за херцог на Йорк е последвано от двуседмични празненства — две седмици, през които той яде необичайна храна на пищни пиршества, обличат го като малък крал, стои буден до твърде късно, докато му се завие свят от изтощение, а после, уморен, плаче, докато заспи, за да се събуди на сутринта в състояние на непоносима възбуда и в очакване на още един бляскав ден.