Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Дамите в покоите ми четат и шият, свирят и играят, но всичко се върши някак приглушено, никой не говори оживено, никой не се смее, не се шегува. Всички премислят всичко, което изричат преди да допуснат от устата им да излезе дори една дума. Всички си мерят думите, от страх да не кажат нещо, което може да даде повод за донос в техен ущърб, всеки слуша всички останали, за в случай, че забележи нещо, което трябва да се съобщи. Всички проявяват безмълвна загриженост към мен, и всеки път, когато на вратата ми се почука силно, някой ужасено и шумно си поема дъх.

Крия се от тези ужасни следобеди в детската стая, като вземам Елизабет в скута си и раздвижвам ръчичките и крачетата ѝ, пея ѝ тихичко, опитвайки се да я убедя да ми покаже слабата си, пленителна усмивка.

Артур, който трябва да остане с нас, докато се уверим, че в Уелс е безопасно, се разкъсва между учението си и гледката от високия прозорец, където може да види как бащината му армия става по-многобройна и провежда учения всеки ден. Всеки ден той вижда и вестоносци, които пристигат от запад, носейки новини от Ирландия или от Уелс, или от юг — от Лондон, където улиците жужат от слухове, а чираците открито носят бели рози.

В следобедите го водя на езда, но след няколко дни Хенри ни забранява да излизаме без въоръжена до зъби стража.

— Ако отвлекат Артур, тогава животът ми няма да струва и пукнат грош — казва той горчиво. — Денят, в който той и Хари умрат, е денят на моята смъртна присъда и краят на всичко.

— Не казвай това! — вдигам ръка. — Не ги урочасвай!

— Нежно сърце имаш — казва той сърдито, сякаш това е недостатък. — Но си лекомислена. Не мислиш, не си даваш сметка за опасността, в която се намирате. Не можеш да извеждаш децата извън стените на замъка без стража. Започвам да мисля, че би трябвало да бъдат настанени отделно — така че, ако някой дойде за Артур, да не може да се добере до Хенри.

— Но, почитаеми съпруже — казвам. Мога да доловя потрепването в гласа си, мога да чуя слабия ропот на здравия разум срещу категоричността на един безумец.

— Мисля, че ще задържа Артур в Тауър.

— Не! — изпищявам. Не мога да сдържа шока си. — Не, Хенри! Не! Не! Не!

— За да го опазя.

— Не. Няма да се съглася. Не мога да се съглася. Той не може да отиде в Тауър. Не като…

— Не като братята ти? — пита той, бърз като нападаща змия. — Не като Едуард Уорик? Защото мислиш, че всички те са едни и същи? Все момчета, които биха могли да станат крале?

— Той няма да отиде в Тауър като тях. Той е провъзгласеният принц. Трябва да живее свободно. Трябва да ми бъде позволено да излизам на езда с него. Не може да сме в такава опасност в собствената си страна, че да бъдем затворници в собствените си замъци.

Извърнал е глава от мен, така че не мога да видя изражението му, докато ме слуша. Но когато се обръща назад, виждам, че красивото му лице е разкривено от подозрения. Гледа ме, сякаш му се иска да проникне в главата ми, за да види мислите ми.

— Защо си толкова непреклонна за това? — пита той бавно. Почти мога да видя как се надигат подозренията му. — Защо си толкова твърдо решена да задържиш синовете си тук? За да се срещаш с тях ли излизаш на езда с Артур? Нима ме заблуждаваш с тези приказки за безопасност и спокойно излизане? Да не би да планираш да изведеш сина ми, за да го предадеш? Нима си в заговор с фамилията Йорк, за да ми откраднеш сина? Може би си сключила споразумение? Сключила си сделка? Брат ти да стане крал, а Артур — негов наследник? Нима сега ще повериш Артур на него, и ще му кажеш да нахлуе веднага щом вятърът се обърне срещу мен и стане благоприятен за отплаването му?

Възцарява се продължително мълчание, докато осъзнавам какво е казал. Ужасът от недоверието му бавно се разтваря като пропаст пред краката ми.

— Хенри, нима е възможно да мислиш, че съм твой враг?

— Наблюдавам те — казва той, без да отговори на въпроса ми. — Майка ми те наблюдава. Моят син и наследник няма да бъде поверен на грижите ти. Ако искаш да ходиш някъде с него, ще ходиш заедно с хора, на които мога да имам доверие.

Яростта ми се надига и аз избухвам, цялата разтреперана.

— Хора, на които можеш да имаш доверие? Назови един! — процеждам. — Можеш ли? Можеш ли да назовеш поне един?

Той притиска ръка към сърцето си, сякаш съм го пробола в гърдите.

— Какво знаеш? — прошепва.

— Знам, че не можеш да се довериш на никого. Знам, че се намираш в самотен ад, който сам си създал.