Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Нашествие ли очакваш? — питам го невярващо.

На лицето му има нова бръчка, дълбока гънка между веждите.

— Разбира се — казва той рязко. — Не знам само кога. Разбира се, освен това не знам и къде, нито пък колко ще бъдат. Това, разбира се, са единствените важни неща. А аз не ги знам.

— Шпионите нищо ли не ти съобщават?

Против волята ми, в гласа ми се прокрадва нотка на презрение, когато говоря за шпионите му.

— Не още, не — казва той с желание да се защити. — Има тайни, които враговете ми пазят добре.

Обръщам се да тръгна към детската стая, където ще дойде лекар да прегледа Елизабет.

— Не си отивай — казва той. — Имам нужда…

Обръщам се назад, с ръка върху резето; искам да попитам лекаря дали по-хубавото време ще помогне на Елизабет да укрепне.

— Какво има?

Той изглежда безпомощен:

— Никой ли не се е опитал да разговаря с теб? Нали щеше да ми кажеш, ако някой беше говорил с теб?

Умът ми е насочен към болното ми дете; наистина не го разбирам.

— Да говори с мен за какво? Какво имаш предвид?

— За момчето… — казва той. — Никой ли не е говорил с теб за него?

— Кой би го сторил?

Изведнъж тъмният му поглед става напрегнат, мнителен:

— Кой според теб може да говори за него?

Разпервам ръце.

— Милорд, наистина не зная. Никой не е говорил с мен за него. Не мога да се сетя защо някой би говорил с мен. Всички виждат достатъчно ясно, че сте потиснат. Никой няма да разговаря с мен за онова, което довежда съпруга ми до… — прехапвам устна и не изричам остатъка от фразата.

— Довежда ме до лудост? — пита той.

Не отговарям.

— Някой в двора ми получава заповеди от него — казва той, сякаш думите се изтръгват насила от устата му. — Някой крои планове да ме свали от престола и да постави него на моето място.

— Кой? — прошепвам. Страховете му са толкова силни, че хвърлям поглед през рамо, за да се уверя, че вратата зад гърба ми е плътно затворена, и пристъпвам към него, за да не може никой да ни чуе. — Кой заговорничи срещу нас в собствения ни двор?

Той поклаща глава.

— Един от моите хора залови писмо, но в него нямаше имена.

— Заловил го?

— Откраднал го. Знам, че има хора, сплотени от обич към династията Йорк, които се надяват да върнат момчето на трона. И те може би не са само няколко души. Работили са под тайното предводителство на майка ти, сътрудничат си дори с баба ти. Но има и други — мъже, които всеки ден се представят за мои другари или слуги. Някой, който ми е близък като брат. Не зная кому да имам доверие — не зная кой ми е истински приятел.

Внезапно изпитвам смразяващото чувство, което Хенри изживява всеки ден — че отвън, пред затворената врата, отвъд украсените с резба плоскости от дебело полирано дърво, има хора, навярно стотици, които ни се усмихват, когато влизаме на вечеря, но пишат тайни писма, складират тайно оръжия, и се готвят да ни убият. Имаме голям двор, пълен с хора: какво би било, ако една четвърт от придворните са против нас? Ами ако половината от тях са против нас? Ами ако се обърнат срещу момчетата ми? Ами ако и сега тровят малката ми дъщеря? А ако се обърнат срещу мен?

— Имаме врагове в самото сърце на самия този двор — прошепва той. — Може да са онези, които оправят леглата ни, може да са онези, които ни поднасят храната. Може да са онези, които опитват храната ни и ни уверяват, че е безопасна за ядене. Или може да яздят редом с нас, да играят карти с нас, да танцуват, държейки ръката ти, да ни изпращат в леглото вечер. Може би ги наричаме свои братовчеди, може би ги наричаме свои най-скъпи хора. Не зная кому да имам доверие.

Не го уверявам във верността си, тъй като думите вече не носят утеха. Моето име и моят род са негови врагове, моите близки може би заговорничат срещу него; това няма да се поправи само с думи.

— Имаш хора, на които можеш да се довериш — уверявам го. Изброявам ги, сякаш изричам заклинание против мрака. — Майка ти, чичо ти, графът на Оксфорд, вторият ти баща и всичките му родственици, семейство Станли, семейство Кортни, моят полубрат Томас Грей — всички, които застанаха до теб при Стоук, ще те подкрепят отново.

Той поклаща глава:

— Не, защото не всички бяха до мен при Стоук. Някои от тях си намериха оправдание да стоят надалече. Някои от тях обещаха, че ще дойдат, но се забавиха и не пристигнаха навреме. Някои от тях ме увериха в обичта и верността си, но направо отказаха да дойдат. Някои се престориха на болни, или нещо им попречи да напуснат домовете си. Някои дори бяха там, но на другата страна, и ме помолиха за прошка след това. А и във всеки случай, дори не всички онези, които бяха там — дори и те няма да ме подкрепят отново, не и за пореден път. Няма да ме подкрепят срещу едно момче под знамето с бялата роза, не и срещу човек, за когото вярват, че е истински принц.