Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Най-после той е свободен да бъде млад, да бъде щастлив. Дългите години на криене, на страх, на опасности сякаш се смъкват от него и той започва да вярва, че е влязъл във владение на това, което му се полага, че може да се радва на трона си, на страната си, на съпругата си, че тези блага му се полагат по право. Спечелил ги е, и никой не може да му ги отнеме.

Децата се научават да се обръщат към него с увереността, че ще бъдат добре приети. Аз започвам да се шегувам с него, да играя с него на карти и зарове, да печеля пари от него и да залагам обиците си в играта, когато вдигам залозите, разсмивайки го. Майка му не прекратява постоянните си посещения в параклиса, но спира да се моли така уплашено за безопасността му и започва да благодари на Бог за множество хубави неща. Дори чичо му Джаспър се обляга назад в големия си дървен стол, смее се на шута и престава да обхожда залата със суровия си поглед, престава да се взира в тъмните ъгли за някоя обвита в сенки фигура с гол кинжал в ръка.

А после, само две вечери преда Коледа, вратата на спалнята ми се отваря и ме обзема чувството, че сме се върнали към ранните години на брака си и цялото щастие и непринуденост са изчезнали в един миг. Паднал е мраз; някогашната мрачност е обгърнала краля. Той влиза, отправяйки набързо гневна дума към слугата си, който е вървял след него с чаши и шише вино. „Не искам това!“, процежда, сякаш е лудост дори да му го предлагат, сякаш никога не е искал такова нещо, никога не би поискал подобно нещо; човекът трепва и излиза, като затваря вратата, без нито дума повече.

Хенри се свлича в стола до огнището ми и аз пристъпвам към него, изпитвайки старото, познато чувство на безпокойство.

— Нещо не е наред, така ли? — питам.

— Очевидно.

Докато той мълчи навъсено, сядам срещу него и чакам да разбера дали ще поиска да говори с мен. Оглеждам лицето му. Изглежда така, сякаш радостта му е повехнала, преди да разцъфне напълно. Искрата е изчезнала от тъмните му очи, дори цветът се е отдръпнал от лицето му. Изглежда изтощен, кожата му е почти сива. Седи, сякаш е много по-стар, измъчван от болка, приведените му рамене издават напрежение, свел е глава, сякаш тегли тежък товар, като уморен кон, измъчван от жестокия хомот. Докато го гледам, той засенчва очите си с длан, сякаш сиянието от огъня е твърде ярко на фона на вътрешния му мрак, и внезапно ме обзема дълбока жалост.

— Съпруже, какво има? Кажи ми, какво се е случило?

Той вдига поглед към мен, сякаш открива с изненада, че още съм там, и осъзнавам, че в дълбокия си унес той е бил далеч от тихата ми, топла стая, напрягайки се да види някаква стая някъде другаде. Може би дори се е опитвал да прозре обратно в мрака на миналото, до стаята в Тауър и двете малки момчета, седнали в леглото си по нощници, когато вратата им се е отворила със скърцане и на входа е застанал непознат човек. Сякаш копнее да узнае какво се случва после, сякаш се бои да види избавление, а се надява да види убийство.

— Какво? — пита раздразнено. — Какво каза?

— Виждам, че си обезпокоен. Случило ли се е нещо?

Лицето му потъмнява и за момент си помислям, че ще избухне и ще ми се разкрещи, но после енергията се оттича от него, сякаш е болен.

— Става дума за момчето — казва изнурено. — Онова проклето момче. Изчезнал е от френския двор.

— Но ти изпрати…

— Разбира се, че изпратих. Заръчах на половин дузина души да го следят, още в мига, когато пристигна във френския двор от Ирландия. Наредих на дузина мъже да го следят, откакто крал Шарл ми го обеща. За слабоумен ли ме мислиш?

Поклащам глава.

— Трябваше да им наредя да го убият още там, на място. Но си мислех, че ще бъде по-добре, ако го върнат в Англия за екзекуция. Мислех, че ще проведем съдебен процес, на който щях да докажа, че той е самозванец. Мислех да съчиня някаква история за него, позорна история за бедни невежи родители, баща-пияница, прехранващ се с мръсна работа някъде по някоя река близо до работилница за щавене на кожи; каквото и да е, за да го лиша от блясъка му. Мислех да бъде екзекутиран публично и да принудя всички да го гледат как умира. Така че всички да разберат, веднъж завинаги, че е мъртъв. Така че всички да спрат да го подкрепят, да заговорничат в негово име, да бленуват за него…

— Но значи той е изчезнал? Избягал?

Не мога да се сдържа; което и да е това момче, надявам се, че се е измъкнало.

— Така казах, нали?

Чакам няколко мига, докато гневната му гримаса изчезва, а после опитвам отново.