Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Защото ти най-сетне ме обичаш — казва той, като ме обгръща в обятията си, притиснал устни към косата ми.

— Защото най-сетне те обичам — потвърждавам. — Не мислех, че някога бих те обикнала, не мислех, че някога бих могла. Но те обичам.

— И се радваш на това — настоява той.

Усмихвам се и го оставям да ме притегли обратно към леглото, макар че тръбите отвън надават зов.

— И се радвам на това — казвам.

Хенри посочва сина ни Артур за регент на Англия за времето, през което ще отсъства, в тържествена церемония на палубата на неговия кораб „Суон“. Артур е само на шест години, но отказва да се държи за ръката ми, стои сам, както подобава на един принц, докато баща му чете прокламацията за регентството на латински, а всички лордове около него падат на едно коляно и се заклеват, че ще приемат управлението на Артур, докато Хенри се завърне благополучно у дома.

Личицето на Артур е мрачно, лешниковите му очи — сериозни. Гологлав е, бризът, който повява откъм морето, развява леко кестенявата му коса със съвсем слаб меден проблясък в нея. Той отговаря на баща си на съвършен латински; научил е речта от учителя си, и я е упражнявал всеки ден с мен, не допуска грешки. Забелязвам, че лордовете са впечатлени от него, от начетеността му, изправените му рамене и гордата му осанка. Той е отгледан да бъде Уелски принц, а един ден — крал на Англия, и ще бъде добър принц и обаятелен крал.

Зад него виждам чичото на Хенри, Джаспър, изпълнен с гордост, видял собствения си отдавна изгубен брат в кестенявата коса и сериозното лице на това момче. До него е Нейна светлост майката на краля: лененият плат на монашеската ѝ забрадка се развява леко на вятъра, очите ѝ са приковани върху лицето на сина ѝ, без да се отклонят дори за миг към внука ѝ Артур. За нея това, че Хенри отива на война с Франция е толкова ужасяващо, сякаш самата тя влиза беззащитна в битка. Сигурно ще примира от тревога, докато той се върне у дома.

Двете с нея стоим една до друга на пристанищната стена, демонстрирайки единството на династиите Ланкастър и Йорк, докато на кея моряците отпускат въжетата и баржите от двете страни на големия кораб се люшват от надигналите се вълни, а после чуваме ударите на барабана, гребците се облягат на веслата, залавяйки се за работа, и корабът се отдалечава бавно от кея. Хенри вдига ръка за поздрав, като внимава да изглежда решителен и царствен, докато корабът бавно се отделя от кея и влиза във водите на пристанището, а после — в морето, ние чуваме как вълните се плискат в бордовете, а платната потрепват леко, когато се разгъват и поемат вятъра. Венецианските галери, тежко натоварени с войниците му, следват отзад, греблата им бързо и ловко разсичат водата.

— Той потегля като герой — казва пламенно Нейна светлост. — За да защити Бретан и целия християнски свят от алчността и коварството на Франция.

Кимвам, докато ръчичката на Артур се промъква в моята, и свеждам усмихнат поглед към мрачното му лице.

— Ще се прибере у дома, нали? — прошепва той.

— О, да — казвам. — Виждаш ли каква голяма армия води? Със сигурност ще победят.

— Той ще бъде в ужасна опасност — поправя ме Нейна светлост веднага. — Ще бъде на предната линия, зная го, а Франция е силен и опасен враг.

Не казвам, че ако стане така, това ще е първата битка в живота му, в която се е доближавал до предните бойни линии, но стискам ръката на Артур и казвам:

— Във всеки случай ти няма нужда да се тревожиш.

Оказва се, че на никой от нас не се налага да се тревожи. Нито аз, нито Маги, чийто съпруг потегля с Хенри, нито Сесили, чийто съпруг също заминава; още преди изобщо да слязат на суша във Франция, те са посрещнати от дипломатически пратеник, за да водят преговори за мир, и макар че Хенри потегля към Булон и обсажда яките стени, всъщност не очаква наистина да завладее отново за Англия нито този град, нито което и да е от старите английски владения във Франция. Това беше по-скоро жест на рицарско благородство към стария му съюзник Бретан, и на предупреждение към краля на Франция, отколкото първата стъпка от една инвазия; но изплашва французите и ги принуждава да се съгласят на сериозен договор и обещание за траен мир.

Хенри се завръща у дома, посрещнат с уреден от самия него триумф. Посрещнат е като герой на влизане в Лондон, а после потегля надолу към Гринич като победител. Мнозина са на мнение, че е трябвало да проведе поне една важна битка, след като измина толкова път с такава могъща армия. Обикновените войници бяха готови за бой и очакваха облагите от един победоносен поход. Лордовете си мечтаеха да си върнат изгубените земи във Франция. Намират се мнозина, които казват, че не е постигнато нищо, освен щедри постъпления от Франция в пълнещата се хазна на краля — цяло състояние за краля, но нищо значително за народа на Англия.