Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Крал Шарл Френски ще ми го изпрати — продължава Хенри полугласно, усмихвайки се лъчезарно, докато хората минават край нас, влизат в двореца, спират за миг да направят реверанс или дълбок поклон. Всички празнуват, сякаш Хенри е пожънал огромна триумфална победа. Нейна светлост сияе от радост, приемайки поздравления за военните умения и храбростта на сина си. — Това е моят победен трофей, това спечелих. Хората говорят за Булон; въпросът никога не е бил в Булон. Не ме е грижа, че не падна под обсадата. Не изминах целия този път, за да спечеля Булон. Трябваше да изплаша крал Шарл и да го принудя да се съгласи на това: да изпрати момчето като пленник, в окови.

— В окови?

— Както се полага при триумф, ще наредя да го въведат окован във вериги, пътуващ в носилка. Теглена от бели мулета. Ще наредя да приберат завесите назад, за да могат всички да го видят.

— Триумф?

— Шарл обеща да ми изпрати момчето в окови.

— На смърт? — питам тихо.

Той кимва.

— Разбира се. Съжалявам, Елизабет. Но трябва да си знаела, че това трябва да свърши така. Пък и, така или иначе, ти мислеше, че е мъртъв, от години го беше отписала като мъртъв — и сега той наистина ще умре.

Измъквам длан от топлата сгъвка на ръката му.

— Не ми е добре — казвам жаловито. — Влизам вътре.

В това настроение дори не се преструвам на болна, за да го избягвам; наистина ми се гади. Изпратих един любим съпруг в опасност и се молех всеки ден за благополучното му завръщане. Обещах му, че когато се прибере у дома, ще го обичам вярно и страстно, както току-що се бяхме научили да се обичаме. Но сега, в мига на неговото завръщане, откривам у него нещо, което мисля, че никоя жена не би могла да обича. Той злорадства заради победата над едно момче, изпитва наслада при мисълта за унижението му, жадно си представя смъртта му. Преведе цяла армия през Тясното море, за да не спечели нищо повече освен измъчването и екзекуцията на един млад сирак. Невъзможно ми е да разбера как бих могла да се възхищавам на такъв човек. Невъзможно ми е да проумея как да обичам такъв човек, как да му простя за тази първична, първобитна омраза към едно безпомощно момче. Ще трябва да измисля как да избегна назоваваното на това — дори тайно, пред себе си — като някакъв вид лудост.

Той ме пуска. Майка му се приближава до него и заема мястото ми, сякаш само ме е чакала да се махна; и двамата гледат след мен, докато влизам бързо в любимия ни дворец, който бе построен за щастие, за танци и за празнуване. Минавам през голямата зала, където слугите подготвят огромните маси за празничното пиршество по случай победата на Хенри, и си мисля колко жалка е тази победа — ако само знаеха! Един от най-великите крале в християнския свят бе повел могъща армия и нахлул в друга страна без никаква друга причина, освен за да примами едно изгубено момче, един сирак, към позорна смърт.

В Гринич се готвим за Коледа — най-щастливата, най-сигурна Коледа, която Хенри е празнувал някога. Със съзнанието, че кралят на Франция държи момчето при себе си, че договорът му с краля на Франция е силен и здраво скрепен, Хенри изпраща посланиците си в Париж да доведат момчето у дома, за да бъде екзекутирано и погребано, гледа как довличат бъдника в залата, плаща на ръководителя на хористите допълнително за нова коледна песен, и поръчва празненства и живи картини, специални танци и нови дрехи за всички.

Мен затрупва с коприна и кадифе и гледа как шивачките забождат с карфици и подпъхват материята около мен. Настоява да поръбват роклите със златен брокат, със сребърна нишка, с кожи. Иска да сияя с накити, да съм покрита със златна дантела. През този сезон нищо не е твърде добро за мен, а същите като моите рокли се шият за сестрите ми и за братовчедка ми Маги, така че жените от рода Йорк блестят в двора под позлатата на Тюдорите.

Сякаш живея с различен човек. Ужасното безпокойство на ранните години се е изпарило от Хенри, и независимо дали е в учебната стая, прекъсвайки уроците, за да учи Артур да играе на зарове, дали подхвърля Хари във въздуха, дали върти малката Маргарет в танц, докато тя надава писъци от смях, дали милва Елизабет в люлката ѝ, или си губи времето в покоите ми, като се закача с дамите ми и пее с музикантите, той не престава да се усмихва, да поръчва забавления, да се смее на някоя глупава шега.

Когато ме поздравява сутрин в параклиса, той ми целува ръка, притегля ме към себе си и ме целува по устата, а после тръгва до мен с ръка около кръста ми. Когато идва вечер в стаята ми, вече не седи унило замислен до огнището, опитвайки се да види бъдещето си в гаснещата жарава, а влиза, смеейки се, като носи шише вино, убеждава ме да пия с него, а после ме отнася до леглото ми, където ме люби, сякаш иска да ме погълне: целува всеки сантиметър от кожата ми, гризе ухото ми, рамото ми, корема ми, и чак накрая се плъзва дълбоко в мен и въздиша от удоволствие, сякаш леглото ми е най-любимото му място в целия свят, а докосването ми е най-голямото му удоволствие.