— Но накъде?
— Ако знаех това, щях да изпратя някого да го убие по пътя — казва горчиво съпругът ми. — Да го удави в морето, да пусне някое дърво на главата му, да окуци коня му, и да го посече. Може да е отишъл навсякъде, нали? Той е истински малък авантюрист. Обратно в Португалия? Там вярват, че той е Ричард, приемат го като син на баща ти, като херцог на Йорк. В Испания? Той е писал на краля и кралицата като равни нему и те не са оспорили правото му на това. В Шотландия? Ако отиде при краля на шотландците и заедно съберат армия и тръгнат срещу мен, тогава ще загина някъде в Северна Англия. Нямам дори един-единствен приятел в онези проклети мрачни хълмове. Познавам северняците; те само го чакат да ги поведе, та да се вдигнат срещу мен.
— Или се е върнал в Ирландия да разбуни отново ирландците срещу мен? А може да е отишъл при леля ви, леля ви Маргарет във Фландрия? Дали тя ще посрещне племенника си с радост и ще го настрои срещу мен, как мислиш? Тя изпрати цяла армия за един прислужник в готварницата; какво ще направи за истинския принц? Дали ще му даде две хиляди наемници и ще го изпрати в Стоук да довърши работата, която първият изпратен от нея претендент започна?
— Не зная — казвам.
Той скача на крака и столът му пада с трясък назад на пода.
— Ти никога не знаеш! — изкрещява в лицето ми, с хвърчаща от устата му слюнка, извън себе си от гняв. — Никога не знаеш! Това е девизът ти! Забрави „Смирена и разкаяна“, твоят девиз е „Не зная! Не зная! Аз никога не зная!“. Каквото и да питам, ти никога не знаеш!
Вратата зад мен се открехва, и братовчедка ми Маги подава русата си глава в стаята.
— Ваша светлост?
— Махай се! — изкрещява ѝ той. — Ти, кучко на Йорк! Всички вие, предатели от рода Йорк. Махай се от очите ми, преди да те натикам в Тауър при брат ти!
Тя се отдръпва пред яростта му, но не иска да ме остави сама, изложена на гнева му.
— Наред ли е всичко, Ваша светлост? — пита ме, заставяйки се да не му обръща внимание. Виждам, че се е вкопчила в дръжката на вратата, за да се задържи права, с омекнали от страх колене, но поглежда покрай разярения ми съпруг, за да види имам ли нужда от помощта ѝ. Поглеждам пребледнялото ѝ лице и знам, че сигурно изглеждам далеч по-зле, пепелява от шока.
— Да, лейди Поул — казвам. — Съвсем добре съм. Няма какво да правите тук. Можете да ни оставите. Съвсем добре съм.
— Не си прави труда заради мен, отивам си! — поправя ме Хенри. — Проклет да съм, ако прекарам нощта тук. Защо бих го сторил? — втурва се към вратата и я дръпва рязко от Маги, която залита за миг, но все така не отстъпва, видимо трепереща. — Отивам в собствените си покои — казва той. — За мен те са най-хубавите покои. Няма покой за мен тук, в това гнездо на йоркисти, в това гнездо на мръсни предатели.
Изхвръква навън. Чувам трясъка във външната зала за аудиенции, когато стражите забиват пиките си в земята, докато той отваря рязко вратата, а после тътренето на крака, когато охраната му припряно се подрежда зад него, за да го последва. До утре целият двор ще узнае, че е нарекъл Маргарет „кучка на Йорк“, а мен — йоркистка предателка, че е назовал покоите ми „гнездо на мръсни предатели“. А на сутринта всички ще узнаят и защо: момчето, което нарича себе си мой брат, отново е изчезнало.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Пролетта на 1493 г.
Оставаме в Лондон за пролетта, за да може Хенри да бъде в центъра на своята шпионска мрежа, получавайки доклади първо от Антверпен, а после от Мехелен за чудото в двора на моята леля във Фландрия. Всички говорят за мига, когато племенникът ѝ дошъл при нея от Франция, спасен благодарение на ангелска намеса, коленичил в краката ѝ, погледнал я в лицето, и тя разпознала с ликуване изгубения си племенник Ричард.
Тя пише на всички, в изблик на радост, като им казва, че времето на чудесата не е отминало, защото ето го тук — нейният племенник, когото са смятали за мъртъв, а той бил отново сред нас като Артур, събудил се от сън и завърнал се в Камелот.
Монарсите на християнския свят ѝ отговарят. Странно е, но ако тя припознава племенника си, то кой би могъл да го отхвърли? Кой би могъл да знае по-добре от собствената му леля? Кой би се осмелил да каже на вдовстващата херцогиня на Бургундия, че греши? Пък и защо да греши? Тя вижда със сигурност у това момче чертите на племенника си, и разказва на всички, че разпознава в негово лице братовия си син. Никой от скъпите ѝ приятели — императорът на Свещената Римска империя, кралят на Франция, кралят на Шотландия, кралят на Португалия и монарсите на Испания — не отхвърля твърдението ѝ дори и за миг. А колкото до самото момче, всички съобщават, че той е с осанка на принц, красив, усмихнат, сдържан. Облечен в най-хубавите дрехи, които заможната му леля може да му поръча, той създава собствен двор от присъединяващите се към него мъже, чийто брой постоянно нараства, понякога говори за детството си и споменава събития, които само дете, израснало в кралския двор на баща ми би могло да знае. Слугите на баща ми, старите приятели на майка ми бягат от Англия, сякаш сега тя е вражеска страна. Отиват до Мехелен, за да го видят лично. Задават му въпроси, които са съчинили, за да го изпитат. Оглеждат лицето му, търсейки прилика с красивия малък принц, когото майка ми обожаваше, опитват се да му заложат капан с лъжливи спомени, с химери. Но той им отговаря уверено, те също му вярват, и остават на негова страна. Всички са удовлетворени от изпитанията, които сами са измислили. Всеки един от тях, дори онези, които са били твърдо решени да го опровергаят, дори онези, на които Хенри е платил да го изложат, са убедени, че той не е измамник. Падат на колене, някои от тях плачат, кланят му се като на свой принц. Това е Ричард, завърнал се от мъртвите — пишат те възторжено в отговорите си до Англия. Това е Ричард, изтръгнат от ноктите на смъртта, законният крал на Англия, възстановен отново на власт, върнат ни отново, слънцето на Йорк грее отново.
Читать дальше