Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Не си го унищожил? За да им попречиш да го видят?

Той прави гримаса.

— Разпратил е толкова много писма, че унищожаването само на едно няма да промени нищо. Разказва една тъжна история. Разправя убедителни измислици. Изглежда, че хората вярват.

— Хората?

— Шарл VIII Френски. Самият той е момче, и почти луд. Но вярва на тази сянка, на този призрак. Приел е момчето.

— Къде го е приел?

— В двора си, във Франция, под своя закрила — Хенри прехапва устни, прекъсвайки отговора си, и ме поглежда гневно. Правя знак на дойката, нареждайки ѝ да изнесе бебето от стаята, сякаш не искам нашата малка принцеса Елизабет да слуша за опасности, не искам да чува страха в гласовете ни, когато би трябвало да суче спокойно.

— Мислех, че си изпратил кораби в Ирландия, за да му попречиш да замине?

— Накарах Прегент Мено да му предложи безопасно плаване. Изпратих кораби край бреговете на Ирландия да го пленят, ако се качи на друг плавателен съд. Но той прозрял капана на Прегент Мено, а френската армия изпратила собствени кораби и го измъкнали тайно.

— Накъде?

— Арфльор — има ли значение?

— Не — казвам. Но има значение за това, което си представям. Сякаш мога да видя тъмното море, тъмно като очите на моята Елизабет, виещата се мъгла, избледняващата светлина, и малките лодки, вмъкващи се в незнайно ирландско пристанище, а после момчето — красивият младеж в изящните си дрехи — което пристъпва леко по подвижното мостче, вдига лице към вятъра, отправяйки се към Франция с огромни надежди. В представите си виждам как златистата му коса се развява над младото му чело, и виждам ведрата му усмивка, несломимата усмивка на майка ми.

Англия се въоръжава за война. Войниците се събират в полята около двореца Гринич, всички лордове свикват арендаторите си, намират пики и бойни брадви, обличат ги в цветовете на рода си. Всеки ден пристигат кораби от оръжейните майстори на Лондон с товари от пики и къси и дълги копия. Когато вятърът духа от запад, мога да усетя горещия, лютив мирис от работещите ковачници, които изработват мечове и леят гюлета. От пазара за месо в Смитфийлд надолу по течението потеглят кораби, натоварени с труповете на заклани животни, за да бъдат осолени или опушени, а пивоварната в двореца и всяка кръчма в радиус от двайсет мили работят усърдно всеки ден, и вечерният въздух натежава от топлото, димно ухание на хмел.

Бретан — малкото независимо херцогство, подслонявало и укривало Хенри през годините, когато беше претендент за трона без пукнат грош — е във война с могъщия си съсед Франция и е отправило към Хенри зов за помощ. Не мога да не се усмихвам, когато виждам съпруга си в това затруднение. Той иска да бъде велик крал-воин, какъвто беше баща ми — но изпитва огромна неохота да тръгне на война. Има дълг към Бретан, и добрата воля го задължава да го плати — но войната е най-скъпото начинание, а за него е непоносимо да прахосва пари. Хенри би се радвал да разгроми Франция в битка — но би приел много тежко едно поражение, а той не може да понася рисковете. Не го виня за предпазливостта му. Видях как нашето семейство бе унищожено от изхода на една битка. През по-голямата част от детството си виждах Англия във война. Хенри проявява благоразумието да бъде предпазлив; знае, че всъщност нищо славно не се случва на бойното поле.

Дори докато въоръжава войска и подготвя нахлуването във Франция, той се опитва да измисли как да го избегне, но в края на лятото решава, че това все пак трябва да се направи, и през септември ние потегляме от двореца във величествено шествие, Хенри — в доспехите си върху бойния си кон, със златната корона на Англия, закрепена върху шлема му, сякаш стои там открай време. Това е короната, която сър Уилям Станли изтръгна от шлема на Ричард, когато го смъкна от разбитата му глава. Сега я поглеждам, и ме обзема страх за Хенри, който тръгва на война, понесъл тази злополучна корона.

Оставяме по-малките деца с бавачките и учителите им в Гринич, но на Артур, който е близо шестгодишен, е позволено да потегли с нас на понито си, за да види как баща му заминава на война. Неохотно оставям последното ни бебе, малката Елизабет. Тя не заяква, нито от млякото на дойката, нито от залъците хляб, натопени в соса от месото, които според лекарите ще я подсилят. Не се усмихва, когато ме вижда, а си спомням със сигурност, че Артур го правеше на нейната възраст, не рита и не надава гневни протести, както правеше Хенри. Тиха е, твърде тиха, струва ми се, и не искам да я оставям.