Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Ако това момче е синът ви — напомням ѝ.

— Разбира се.

Маги се оттегля в уединение и ражда момченце. От тактичност го кръщават Хенри в чест на любимия крал на съпруга ѝ. Посещавам я и държа възхитителното ѝ момченце, преди да се наложи да се подготвя за собственото си оттегляне от двора.

Хенри пристига у дома точно преди да се оттегля, и седи начело по време на пищната вечеря, която ознаменува оттеглянето ми от двора за дългите шест седмици преди раждането, а после и за още месец, преди да бъда пречистена в църква и да мога да се върна.

— Може ли да повикам майка си? — питам го, докато вървим заедно към стаята, определена за уединението.

— Можеш да я поканиш — съгласява се той. — Но тя не е добре.

— Абатът ти е писал? На теб, а не на мен? Защо не ми е писал веднага?

Гримасата, който трепва по лицето му, ми подсказва, че е научил това не от писмо, а като тайна, донесена от шпионската му мрежа.

— О — възкликвам, когато го осъзнавам. — Държиш я под око? Дори сега?

— Имам всички основания да мисля, че тя е в самия център на заговорите на ирландците и французите — казва той тихо. — И това няма да е първият път, в който е повикала лекаря, само за да изпрати тайно послание.

— А момчето? — питам.

Хенри пак прави лека гримаса; виждам как преглъща с мъка безпокойството си:

— Измъкнало се е. Отново. Не се доверило на Прегент Мено, предишния си приятел; не захапа стръвта, която му изпратих. Изчезнало е някъде. Дори не зная къде. Вероятно във Франция. Някъде там е — той поклаща глава. — Не се страхувай. Ще го намеря. И няма да говоря с теб за това, когато ти предстои да се оттеглиш в усамотение. Влез със спокойно сърце, Елизабет, и ме дари с красив син. Нищо няма да задържи момчето далече от прага ни по-сигурно от нашите собствени принцове. Можеш да повикаш майка си, ако желаеш, и тя може да остане с теб, докато мине раждането.

— Благодаря ти — казвам. Той взема ръката ми и я целува, после, докато целият двор гледа, ме целува нежно по устата. — Обичам те — прошепва в ухото ми. Мога да почувствам топлия му дъх върху бузата си. — Иска ми се, и заради двама ни, да можехме да бъдем спокойни.

За момент почти се поколебавам: иска ми се да му кажа какво зная, иска ми се да го предупредя, че майка ми грее от надежда, сигурна, че ще види сина си отново. За момент искам да му призная, че изпратих един паж в Тауър вместо брат си, че сред принцовете, които се надигат срещу него, легиона от принцове, може да има един, който е истински принц — малкото момче, което потегли от убежището, загърнато в наметало, твърде голямо за него; което трябваше да отплава далече от майка си в малка лодка по тъмната вода; което ще се върне в Англия и ще отнеме трона от сина ни, ако може; чиито претенции над трона ще трябва да посрещнем заедно някой ден.

Почти проговарям; но после виждам бледото, сдържано лице на майка му сред усмихнатите придворни, и си помислям, че не смея да призная пред това изпълнено с подозрения семейство, че онова, от което се опасяват най-много на света, наистина е вярно, и че аз съм изиграла роля в него.

— Бог да те благослови — казва той и прошепва отново: — Обичам те.

— И аз теб — казвам, изненадвайки себе си. После се обръщам и влизам в сенчестата стая.

Същата вечер пиша на майка си и получавам кратък отговор, който гласи, че ще дойде, когато се почувства по-добре, но че точно сега болката в сърцето ѝ е малко по-силна и е твърде отпаднала, за да пътува. Пита дали Бриджет може да отиде при нея в манастира, и аз изпращам малката си сестра веднага, като ѝ заръчвам да доведе майка ми в двора веднага щом тя се почувства достатъчно добре. Прекарвам дните си в затъмнените стаи на покоите, отредени за усамотението ми, като шия, чета и слушам успокояваща музика, изпълнявана от свирачите на лютня, които стоят от другата страна на паравана, в името на благоприличието. Спя леко нощем и дремя през деня, затова и решавам, че сънувам, носейки се между будното състояние и съня, когато една нощ ме разбужда ясен сладък звук, като флейта, или като хорист, който пее на една и съща нота много нежно отвън, пред прозореца ми.

Измъквам се от леглото си и повдигам гоблена, за да погледна навън, като почти очаквам да видя певци под прозореца си, толкова чист е звукът, отекващ от каменните стени; но виждам само полумесеца на луната, извит като подкова, носещ се плавно в море от буреносни тъмни облаци, които бавно прелитат край него и над него, макар че гъстите корони на дърветата са неподвижни и няма вятър. Реката блести като сребро на лунната светлина, и все така чувам сладкия ясен звук, подобен на черковно песнопение, носещ се в небосвода като песен на хор в църква.