Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Само за момент се чувствам объркана, после разпознавам звука, спомням си песента. Това е звукът, който чухме, когато бяхме в убежище и брат ми изчезна от Тауър. Тогава майка ми ми каза, че това е песента, която жените от нашата фамилия чуват, когато предстои смърт на човек, когото обичат много, на човек от семейството. Това е духът, който вика детето си у дома, това е богинята Мелузина, основателката на нашия род, която пее жалейна песен за някое от децата си. Щом я чувам, в мига, щом разбирам каква е тази песен, разбирам, че майка ми, моята обична, прекрасна, пакостлива майка, е мъртва. И когато говореше за своята убеденост, че ще види Ричард, само тя е знаела дали има предвид, че ще го види на земята, или е била уверена, че ще се срещнат на небето.

Хенри нарушава правилата за усамотението на кралицата, наложени от майка му, и идва лично до паравана в покоите ми, за да ми съобщи за смъртта ѝ. Говори несвързано, борейки се със задължението да ми каже и страха си, че ще ми причини скръб. Лицето му е неподвижно, безизразно, толкова се тревожи да не видя дори следа от огромното облекчение, което изпитва, задето такъв опасен противник е отстранен. Разбира се, за него е съвсем естествено да ликува, че ако от мрака на миналото изникне нов претендент, поне майка ми няма да е тук да го припознае. Но за мен смъртта ѝ означава единствено загуба.

— Знам — казвам, докато Хенри се мъчи да изрича фалшиви думи на съжаление, и провирам пръст през решетката да докосна юмрука му, стиснал метала. — Не е нужно да се тревожиш, Хенри. Не е нужно да ми казваш. Нощес разбрах, че е починала.

— Как? Никой не е идвал от абатството, докато не се появи слугата ми тази сутрин.

— Просто го разбрах — казвам. Безсмислено е да обяснявам на Хенри или на майка му нещо, което би ги изплашило, защото изглежда като магьосничество. — Нали знаеш как майка ти чува Бог да ѝ говори в молитвите? Изживях нещо подобно, и разбрах.

— Божествено видение? — иска да се увери той.

— Да — лъжа аз.

— Толкова съжалявам за загубата ти, Елизабет, наистина съжалявам. Зная колко много я обичаше.

— Благодаря — казвам тихо, а после го оставям пред решетката, влизам в родилната стая и сядам. Разбирам как сигурно си мисли, че смъртта ѝ му дава по-голяма безопасност; не може да не се радва, че тя е умряла. Дори докато подготвя траура, сърцето му сигурно пее от облекчение. Жива, майка ми беше пътеводна фигура и символ за бунтовниците, предани на Йорк, и всякаква оказана от нея подкрепа на едно момче-претендент би го превърнала на практика в истински принц. Припознаеше ли тя който и да е претендент като свой син, това би обезсилило правото на Хенри над трона. Тя винаги би могла да унищожи правото му с една дума. Той никога не можеше да е сигурен, че тя няма да изрече тази дума. Смъртта ѝ е най-доброто, което можеше да се случи за Хенри и коравосърдечната му майка.

Но не и за мен.

Докато чакам в тихата родилна стая идването на бебето си, не мога да си представя какъв ще е животът ми без нея. Разбирам, че за Хенри смъртта ѝ е най-доброто, което можеше да се случи.

Но не и за мен.

Трябва да родя без нея, съзнавайки, че тя вече дори не е на този свят, мислеща за мен. Опитвам се да се утеша с мисълта, че където и да се намира, тя ще мисли за мен; опитвам се да се утеша със спомена за другите раждания, при които тя беше с мен, когато държеше ръцете ми и ми шепнеше толкова успокояващо, че болките сякаш се понасяха нанякъде, прогонени от думите ѝ; но през цялото време си давам сметка, че майка ми вече я няма и тези болки, и всички други изпитания на живота ми, дори триумфите, ще ме спохождат без нея, аз ще трябва да понасям, без тя да ме успокоява.

А когато бебето се ражда, след дълги часове на трудна борба, отново ме обзема скръб, че майка ми никога няма да я види. Тя е такова прекрасно бебе, с много тъмносини очи и прекрасна руса коса. Но майка ми никога няма да я прегръща или да я люлее. Тя никога няма да чуе майка ми да пее. Когато я отнасят да бъде изкъпана и повита, ме обзема ужасна печал.

Погребват майка ми без мен, докато още съм в усамотение, и прочитат завещанието ѝ. Погребват я, както е помолила, до мъжа, когото обожаваше, до нейния съпруг, крал Едуард IV. Тя не оставя нищо — съпругът ми Хенри ѝ плащаше толкова малка издръжка, а тя я раздаваше толкова щедро, че умря като беднячка, молейки мен и брат ми Томас да уредим дълговете ѝ и да платим, за да отслужат литургии за душата ѝ. Не ѝ бе останало нищо от състоянието, с което я отрупа баща ми, не притежаваше никакви съкровища на Англия, нито дори лични накити. Хората, които я наричаха алчна и казваха, че натрупала цяло състояние с хитростите си, трябваше да видят скромната ѝ стая и празните ѝ ракли за дрехи. Когато донесоха малката ѝ кутия с книжа в стаята, където прекарвах усамотението си, не можах да сдържа усмивката си. Всичко, което беше притежавала като кралица на Англия, беше продадено, за да финансира бунтовниците, първо срещу Ричард, а после срещу Хенри. Празното ковчеже за скъпоценности разказва своя собствена история за неспирна упорита битка за възстановяването на династията Йорк, и аз съм напълно сигурна, че изчезналото момче наистина носи копринена риза, която е купена от майка ми, а перлите върху златната брошка на шапката му също са дар от нея.