Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Хенри свива рамене, загледан в пламъците.

— Тогава ще поръчам да го убият тайно — казва безцеремонно. — Точно както се опита да ме убие баща ти. Това е единственият начин да се действа с претендентите за трона. А момчето знае това така добре, както и аз. И ти също го знаеш. Така че недей да гледаш така невинно и толкова шокирано. Не лъжи.

Хенри потегля на път към западните графства, и влиза в градчето Абингдън точно когато жителите са се вдигнали на оръжие срещу неговото управление. За изненада на всички той е милостив. Великодушно спира съдебния процес срещу жителите на града, милостиво дава заповед за освобождаването им. На мен пише:

Те са вероломни и неверни — но нямаше какво друго да сторя, освен да им простя с надеждата, че други ще гледат на мен като на добър крал, и че ще се отвърнат от изменническите съвети на светия абат, който — готов съм да се закълна — е вдъхновил всичко това. Отнех му и последното стръкче трева, което притежава, и всеки грош от хазната му. Превърнах го в окаян бедняк, без да го изправям на съд. Не виждам какво друго мога да сторя, за да го накажа.

Докато Хенри отсъства, отивам да посетя майка си. Питам игумена на абатството Бърмъндзи дали мога да отседна там. Намеквам, че имам нужда от усамотение, за да се погрижа за здравето на душата си, и той ме съветва да доведа на посещение и капелана си. Пиша на майка си, за да ѝ съобщя, че идвам, и получавам в отговор кратка, топла бележка, в която приветства посещението ми и настоява да доведа със себе си и малките си сестри. Няма да ги взема, няма да изпълня молбата ѝ. Имам нужда да говоря с майка си насаме.

Първата вечер вечеряме заедно в залата на абатството и слушаме четенето на Светото писание. По една случайност се чете текстът за Рут и Ноемин, история за дъщеря, която обича майка си толкова много, че избира да бъде с нея, вместо да води собствен живот в собствената си земя. Мисля си за верността към семейството и обичта към майката, докато тази вечер се моля и си лягам. Маги, която е дошла с мен, моята най-вярна и любяща спътничка, се моли редом с мен и се покатерва тежко в другия край на широкото легло.

— Надявам се да поспиш — казвам утешително. — Защото аз не мога да успокоя ума си.

— Спете — казва тя кротко. — И без друго ще се събудя на два пъти, за да използвам нощното гърне. Всеки път, щом легна, бебето се преобръща и ме ритва в корема, и трябва да стана да пикая. Освен това на сутринта ще получите отговор на въпросите си, или…

— Или какво?

Тя се изкикотва.

— Или майка ви ще премълчи, както винаги — казва. — Тя наистина е кралица, най-великата кралица, която Англия е имала някога. Коя жена се е издигала толкова високо? Коя е била толкова смела? Никога не е имало по-непокорна кралица на Англия от нея.

— Вярно е — казвам. — Хайде и двете да се опитаме да поспим.

Маргарет започва да диша дълбоко само след броени мигове, но аз лежа до нея и се вслушвам в спокойния ѝ сън. Гледам как процепите на прозоречните капаци постепенно просветляват от есенната зора, после ставам и чакам камбаната за утринната молитва. Днес ще попитам майка си какво знае. Днес няма да се задоволя с нищо по-малко от истината.

— Не зная нищо със сигурност — казва ми тя тихо. Седим на пейките в дъното на параклиса на абатството Бърмъндзи. Били сме на разходка край реката, присъствали сме заедно на утринната молитва и сме се молили редом, една до друга, отпуснали глави върху дланите си в жест на покаяние. Сега тя се отпуска тежко на пейката и притиска ръка към сърцето си.

— Отпаднала съм — казва, за да обясни бледността си.

— Нали не сте болна? — питам, внезапно уплашена.

— Нещо… — подема тя. — Има нещо, което спира дъха ми и кара сърцето ми да пропуска, така че мога да го чуя как блъска. Ах, Елизабет, не ме гледай така. Аз съм стара, скъпа моя, и изгубих всичките си братя и четири от сестрите си. Мъжът, за когото се омъжих по страстна любов, е мъртъв, а короната, която носех, е на твоята глава. Работата ми е свършена. Нямам нищо против да спя всеки следобед, а когато легна, приемам спокойно мисълта, че може да не се събудя отново. Затварям очи и съм доволна.

— Но не сте болна — настоявам. — Не е ли редно да се видите с лекар?

— Не, не — казва тя, като ме потупва по ръката. — Не съм болна. Но съм жена на петдесет и пет години. Вече не съм момиче.

Петдесет и пет години е сериозна възраст; но на мен майка ми не ми се струва стара. И далеч не съм готова да приема смъртта ѝ.