Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Съпругът ми се връща от тайната си среща в сенчестия двор на конюшнята. Лицето му е мрачно. Виждам как майка му хвърля поглед към него и как казва тихо нещо на Джаспър Тюдор. После и двамата хвърлят поглед през танцуващите придворни към мен. Намръщени, и двамата гледат към мен.

Преместваме се в Шийн да посрещнем пролетта, но този сезон е още далече и вятърът сякаш вие по долината на Темза, носейки напомнящ за зимата дъжд, а понякога и твърди късчета градушка. Кокичетата са цъфнали в градината, но градушката ги смазва и ги стъпква в замръзналата пръст, с опръскани с кал бели личица. Поръчвам да стъкнат големи огньове в покоите ми и обличам новата си коледна рокля от червено кадифе. Нейна светлост майката на краля идва да поседи при мен, поглежда високата купчина от горящи дърва в огнището и казва: „Чудно ми е, че можете да си позволите толкова дърва в покоите си“, сякаш не тя е тази, която определя отпусканата ми от краля издръжка, сякаш не знае, че ми се изплаща далеч по-малко, отколкото даваха на майка ми, когато беше кралица на Англия, сякаш не е известно на всички, че не мога да си позволя големи огньове в покоите си, а ще трябва да се лишавам и да пестя за този лукс, когато дойде лятото.

Твърде горда съм, за да се оплаквам. Казвам: „Добре дошла сте да идвате и да се топлите тук, когато пожелаете, Ваша светлост“, и се усмихвам вътрешно, че съм превърнала оплакването ѝ от моята разточителност в проява на щедрост. И не падам толкова ниско, че да кажа нещо за годините, когато тя мръзнеше в Уелс, далече от разточителния двор на баща ми, далече от нашите прекрасни покои, и никога не се топлеше на хубав огън.

Тя поглежда буйните пламъци, а после и робата ми.

— Изненадана съм, че Хенри не ви нарежда да излизате на езда — казва. — Едва ли е здравословно да сте затворена вътре. Хенри излиза на езда всеки ден, а аз винаги се разхождам, каквото и да е времето.

Обръщам се към дебелите стъкла на прозорците, по които дъждът се стича на сиви капки.

— Точно обратното, той иска да си почивам — казвам.

Тя веднага застава нащрек, а погледът ѝ се насочва към корема ми.

— Дете ли очаквате? — прошепва.

Усмихвам се и кимвам.

— Той не ми каза.

— Помолих го да не го прави, докато не съм сигурна — казвам.

Явно тя очаква от него да ѝ казва всичко, независимо дали аз искам да споделя новината, или не.

— Е, ще получавате толкова дърва за горене, колкото са ви нужни — казва тя с внезапен изблик на щедрост. — Ще ви изпращам пънове от собствените си гори. Ще имате ябълково дърво от овощните ми градини, уханието е толкова приятно — усмихва се. — Нищо не може да е достатъчно добро за майката на следващия ми внук.

Или внучка, помислям си, но не изричам думите гласно.

Братовчедка ми Маги също очаква дете, ние сравняваме растящите си кореми и предявяваме претенции за необичайни храни, тормозейки готвачите, като казваме, че искаме въглища с марципан, и овнешко, и конфитюр.

А после пристига новина, която прави щастлив и краля. Корабът, който отвел момчето в Корк, е пленен, когато се завръщал празен, от кораб от флота на Хенри, който постоянно кръстосвал около Ирландия. Собственикът на кораба, търговецът на коприна, е разпитан, и макар да се кълне, че няма представа къде е момчето сега, го принуждават да си признае всичко останало.

Хенри идва в стаята ми, като носи голяма чаша греян ейл с подправки и билков чай за мен.

— Почитаемата ми майка каза, че трябва да изпиеш това — казва, подушвайки го. — Не знам дали ще ти хареса.

— Мога да те уверя, че няма — обаждам се лениво от леглото. — Вчера вечерта ми го даде, и беше толкова противно на вкус, че го излях през прозореца. Дори Маргарет отказа да го пие, а тя е толкова смирена, сякаш е слугиня на майка ти.

Той развеселено маха резето и отваря прозореца.

— Gardez l’eau! 8 8 Gardez l’eau (фр.) — пазете се от водата! Обичайният възглас, съпровождан през Средновековието изпиването на помията и съдържанието на нощните гърнета през прозорците. — Б.р. — провиква се весело, и изсипва чая в дъждовната нощ.

— Изглеждаш щастлив — казвам. Смъквам се от леглото и отивам да седна при него до огнището.

Той се усмихва широко:

— Имам план, който искам да споделя с теб. Искам да изпратя Артур в Уелс, за да организира собствения си двор в замъка Лъдлоу.

Изведнъж се поколебавам.

— О, Хенри! Той е толкова малък.

— Не, не е. Тази година става на шест. Той е Уелски принц. Трябва да управлява владението си.