Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Сложи я и ела в покоите ми — казва майка ми. — Трябва да отпуснем подгъва.

Облечена в роклята, сега поръбена и украсена с нова тънка панделка от златен брокат, чакам в приемната на майчините ми покои пристигането на лейди Маргарет. Тя идва с кралска баржа, която сега винаги има на разположение за свое удобство; барабанчикът отмерва ритъма, а знамената ѝ пърхат в ярки цветове на носа и кърмата. Чувам хрущящите стъпки на спътниците ѝ по чакъла на градинските алеи, после под прозореца, а сетне — металното прозвънтяване на токовете на ботушите им по камъните във вътрешния двор. Разтварят двойните врати, тя минава през преддверието и влиза в стаята.

Майка ми, сестрите ми и аз се надигаме от местата си и правим реверанс, като между равни по ранг. Трудно е да се определи колко нисък трябва да е този реверанс. Правим го средно нисък, а лейди Маргарет се снишава почти до земята. Макар че сега майка ми е позната просто като лейди Грей, тя беше коронована кралица на Англия, а тази жена беше нейна придворна дама. Сега, макар че лейди Маргарет ползва кралската баржа, синът ѝ още не е коронован крал. Макар тя да нарича себе си Нейна светлост майката на краля, короната на Англия все още не е положена на главата му. Той просто бе заграбил златния обръч, който Ричард носеше върху шлема си, и ще трябва да почака за коронацията си.

Бързо затварям очи при мисълта за златната корона върху шлема, и за усмихнатите кафяви очи на Ричард, които ме гледат през наличника.

— Желая да говоря с мистрес Елизабет насаме — казва лейди Маргарет на майка ми, без да си прави труд да изрече и една дума за поздрав.

— Нейна светлост принцеса Елизабет Йоркска може да ви заведе в личните ми покои — казва спокойно майка ми.

Тръгвам начело. Чувствам как внимателно оглежда гърба ми, докато вървя, и изведнъж се смущавам от себе си. Боя се да не би да полюшвам бедра, или че отмятам гордо глава. Отварям вратата, влизам в личните покои на майка ми и се обръщам с лице към лейди Маргарет, докато тя се настанява без покана в големия стол.

— Можете да седнете — казва тя, а аз сядам в един стол срещу нея и чакам. Гърлото ми е пресъхнало. Преглъщам и се надявам тя да не забележи.

Тя ме оглежда от глава до пети, сякаш преценява дали съм годна за служба в домакинството ѝ, а после бавно се усмихва и казва:

— Имате късмет с външността си. Майка ви винаги е била красавица, а вие приличате много на нея: светла, стройна, с кожа като листенца на роза, с тази прекрасна коса, златиста с бронзови отблясъци. Несъмнено ще имате красиви деца. Предполагам, че все още се гордеете с външността си? Предполагам, че все още сте суетна?

Не казвам нищо, а тя прочиства гърло и си спомня повода за посещението си.

— Дойдох да говоря с вас насаме, като приятелка — казва тя. — Разделихме се враждебно.

Разделихме се като две скарани продавачки на риба. Но тогава бях сигурна, че моят любим ще убие сина ѝ и ще ме направи кралица на Англия. Сега, както се оказва, нейният син уби любимия ми и съдбата ми е изцяло в нейните бели, обсипани с пръстени ръце.

— Съжалявам за това — казвам с простичка неискреност.

— Аз също — казва тя, което ме изненадва. — Аз ще ти бъда свекърва, Елизабет. Синът ми ще се ожени за теб, въпреки всичко.

Няма полза от внезапно обзелия ме гняв при това „въпреки всичко“. Победени сме, надеждите ми за щастие, надеждите ми да бъда обичана кралица на Англия рухнаха под копитата на конниците на Станли, командвани от съпруга ѝ.

Свеждам глава.

— Благодаря ви.

— Ще ти бъда добра майка — казва тя сериозно. — Когато ме опознаеш, ще откриеш, че мога да дам голяма обич, че умея да бъда предана. Твърдо съм решена да изпълня Божията воля и съм убедена, че Бог те е избрал да бъдеш моя снаха, съпруга на сина ми, и… — гласът ѝ се снишава до благоговеен шепот при мисълта за съдбата ми, за божественото обещание за наследник на рода на Тюдорите — майка на моя внук.

Отново свеждам глава, а когато вдигам очи, виждам, че лицето ѝ грее; тя е искрено вдъхновена.

— Когато самата аз бях малко момиче, не много повече от дете, бях призвана да родя Хенри — прошепва тя с такъв тон, сякаш се моли. — Мислех, че ще умра от болката, бях сигурна, че тя ще ме убие. Тогава разбрах, че ако оцелея, детето и аз ще имаме велико бъдеще, възможно най-великото бъдеще. Той щеше да стане крал на Англия, а аз щях да го поставя на трона.

Има нещо много трогателно във вглъбеното ѝ изражение, като на монахиня, която описва божественото си призвание.