Филипа Грегъри: Бялата принцеса

— Но може ли да бъде и двете? — питам. — И болест, и знак?

— Без съмнение е и двете — казва тя. — Говорят, че крал, чието царуване започва с пот, ще трябва да се потруди да запази трона си. Болестта, донесена от Хенри, убива неговите приятели и поддръжници, сякаш този мор е оръжие срещу него и тях. Той губи повече съюзници сега, в триумфа си, отколкото някога са загинали на бойното поле. Щеше да е забавно, ако не беше толкова печално.

— Какво означава това за нас? — питам.

Тя поглежда нагоре срещу течението, сякаш водите на реката могат да донесат отговора до моите полюшващи се крака.

— Още не зная — казва тя замислено. — Не мога да кажа. Но ако самият той се разболее и умре, тогава хората със сигурност ще кажат, че такава е била Божията присъда над един узурпатор, и ще потърсят наследник от династията Йорк за престола.

— А имаме ли такъв? — питам: гласът ми едва се чува над плискането на водата. — Наследник на Йорк?

— Разбира се, че имаме: Едуард Уорик.

Поколебавам се:

— А нямаме ли и друг? Някой още по-близък?

Все още извърнала поглед от мен, тя кимва едва доловимо.

— Малкият ми брат Ричард?

Тя кимва отново, сякаш не смее да повери думите си дори на вятъра.

Ахвам:

— Криете го на сигурно място, така ли, майко? Сигурна сте в това? Той е жив? В Англия?

Тя поклаща глава.

— Не съм получавала вести. Не мога да кажа нищо със сигурност, и със сигурност не бих могла да кажа нищо точно на теб. Трябва да се молим за двамата сина на династията Йорк, принц Едуард и принц Ричард, като за изчезнали, докато се намери някой, който да ни каже какво е станало с тях — тя ми се усмихва. — И по-добре ще е да не ти казвам на какво се надявам — допълва кротко. — Но кой знае какво ще донесе бъдещето, ако Хенри Тюдор умре?

— Не можеш ли да му го пожелаеш? — прошепвам. — Да сториш тъй, че той да умре от болестта, която донесе със себе си?

Тя извръща глава, сякаш за да се вслуша в реката.

— Ако той е убил сина ми, тогава моето проклятие вече тегне върху него — казва после без заобикалки. — Ти прокле убиеца на нашите момчета заедно с мен, помниш ли? Помолихме Мелузина, богинята-прародителка на майчиното ми семейство, да отмъсти за нас. Помниш ли какво казахме?

— Не помня точните думи. Но помня онази нощ.

Това беше една нощ по времето, когато майка ми и аз, обезумели от скръб и страх, живеехме затворени в убежище. Тогава чичо ми Ричард дойде и ѝ съобщи, че и двамата ѝ сина, Едуард и Ричард, обичните ми малки братя, са изчезнали от стаите си в Тауър. Това беше нощта, когато майка ми и аз написахме проклятие върху парче хартия, сгънахме го като хартиена лодка, подпалихме лодката и я гледахме как пламти, докато плаваше по течението на реката.

— Не си спомням точно какво казахме.

Тя го знае дума по дума, най-ужасното проклятие, което е стоварвала върху някого; знае го наизуст.

— Казахме: „Знай това: че няма да бъде въздадена справедливост за тази злина, която някой ни причини, затова се обръщаме към теб, наша майко повелителко, и пред твоите мрачни дълбини изричаме това проклятие: нека ти отнемеш първородния син на онзи, който ни лиши от нашия.“

Тя обръща поглед от реката към мен, зениците ѝ са тъмни, разширени.

— Сега спомняш ли си? Докато седяхме тук край реката? Същата тази река?

Кимвам.

— Казахме: „Нашето момче ни бе отнето, още преди да стане мъж, преди да стане крал — макар да беше роден да бъде и двете. Затова погуби сина на неговия убиец, докато е още само момче, преди да стане мъж, преди да поеме владенията си. А сетне погуби и неговия внук и когато го погубиш, по смъртта му ще разберем, че това е плод на нашето проклятие и е възмездие за загубата на нашия син.“

Потръпвам, усещайки транса, който майка ми тъче около нас, докато тихите ѝ думи падат по реката като дъждовни капки.

— Проклехме сина и внука му.

— Той го заслужава. А когато синът и внукът му умрат, и му останат само момичета, тогава ще го разпознаем като убиец на нашето момче, детето на Мелузина, и ще сме постигнали отмъщението си.

— Стореното от нас беше ужасно — казвам несигурно. — Ужасяващо проклятие над невинните наследници. Ужасно е да пожелаеш смъртта на две невинни момчета.

— Да — съгласява се спокойно майка ми. — Ужасно беше. А го направихме, защото някой стори същото с нас. И този някой ще познае моята болка, когато синът му умре, и когато умре и внукът му, и като единствен наследник му остане само едно момиче.

Хората винаги са шушукали, че майка ми се занимава с магьосничество, а всъщност дори родната ѝ майка беше съдена по обвинение, че се занимава с черни изкуства. Само майка ми знае доколко си вярва, само тя знае на какво е способна. Още като малко момиче я видях как призовава пороен дъжд и гледах как се надига реката, която отнесе със себе си Бъкингамския херцог и неговия бунт. Тогава си мислех, че е сторила всичко това с едно изсвирване. Тя ми разказа за мъглата, която предизвикала с дъха си в една студена нощ, мъглата, която скрила бащината ми армия, забулвайки я, така че те връхлетели гръмотевично, излизайки от един облак на билото на хълма, заварили враговете си неподготвени и ги унищожили с мечовете си.