Филипа Грегъри: Бялата принцеса

Прислужницата ми, Джени, която е дъщеря на търговец от Сити, ми казва, че в претъпканите къщи във вътрешността на града върлува ужасна болест. После ми съобщава, че двама от чираците на баща ѝ са се разболели и са починали.

— Чумата ли? — питам. Веднага отстъпвам малко назад от нея. За тази болест няма лек, а се боя, че тя я носи със себе си и горещият, носещ чума вятър ще повее над мен и семейството ми.

— По-лошо е от чумата — казва тя. — Не прилича на нищо, което някой е виждал преди. Уил, първият чирак, каза на закуска, че му е студено и че има болки по тялото, сякаш цяла нощ се е упражнявал в бой с тояги. Баща ми му каза, че може да си легне отново, а после той започна да се поти; ризата му беше мокра от пот, която капеше от него. Когато майка ми му занесе чаша ейл, той каза, че изгаря и че с нищо не може да се охлади. Каза, че искал да поспи, а после не се събуди. Млад мъж на осемнайсет години! Издъхна за един следобед!

— А кожата му? — питам. — Имаше ли отоци?

— Нито отоци, нито обрив — настоява тя. — Нали ви казвам — не е чумата. Нова болест е. Наричат я „потната болест“, нов мор, който крал Хенри ни навлече. Всички говорят, че царуването му е започнало със смърт и няма да изтрае дълго. Той донесе смъртта със себе си. Амбицията му ще погуби всички ни. Казват, че дошъл с пот и ще положи тежък труд да задържи трона си. Това е болест на Тюдорите, той я донесе със себе си. Прокълнат е, всички така говорят. Есен е, но е горещо като посред лято, и всички ще се потим, докато издъхнем.

— Можеш да си отидеш вкъщи — казвам нервно. — И, Джени, остани си у дома, докато се увериш, че си добре и че всички в къщата ви са добре. Майка ми няма да иска да ѝ прислужват, ако в дома ви има болни хора. Не се връщай в двореца, докато не се освободите от болестта. И се прибери вкъщи, без да ходиш при сестрите ми или при малките Уорик.

— Но аз съм добре! — протестира тя. — И болестта протича бързо. Ако я бях прихванала, щях да съм умряла още преди да успея да ви кажа за нея. Щом мога да вървя до двореца от вкъщи, съм достатъчно добре.

— Върви си у дома — нареждам. — Ще изпратя да те повикат, когато можеш да дойдеш отново.

После отивам да намеря майка си.

Тя не е в двореца, няма я в потъналите в сенки покои на кралицата със затворените капаци на прозорците, нито дори в прохладните алеи на градината. Откривам я седнала на едно столче в далечния край на товарния док, който се простира навътре в реката. Седи там, за да улавя бриза, който шепне по водата, заслушана в лекото плискане на вълничките около дървените колове.

— Дъще моя — поздравява ме тя, когато се приближавам до нея. Коленича на дъските, за да приема благословията ѝ, а после сядам до нея, полюшвайки крака от ръба на кея. Собственото ми отражение се взира в мен, сякаш съм водна богиня, живееща в дълбините на реката, в очакване да бъде избавена от властта на зла магия, а не принцеса-стара мома, която никой не иска.

— Чу ли за тази нова болест в Сити? — питам я.

— Да, защото кралят реши, че коронацията не може да се проведе, не иска да рискува да събере заедно толкова много хора, някои от които може да са болни — казва тя. — Хенри ще трябва да си остане завоевател, вместо коронован крал, още няколко седмици, докато болестта отмине. Майка му, лейди Маргарет, е поръчала да се четат специални молитви; сигурно е извън себе си от гняв. Тя смята, че Бог е направлявал сина ѝ до този момент, но сега изпраща мор, за да подложи на изпитание силата на духа му.

Когато вдигам поглед към нея, трябва да примижа срещу ясното небе на запад, където слънцето залязва ослепително ярко, обещавайки още един нетипично горещ ден утре.

— Майко, това ваше дело ли е?

Тя се засмива:

— Нима ме обвиняваш в магьосничество? — пита. — Нима искаш да кажеш, че съм проклела цялата страна, изпращайки ѝ носещ мор вятър? Не, не бих могла да направя така, че подобно нещо да се случи, а дори да имах подобна сила, нямаше да я използвам. Тази болест дойде с Хенри, защото той нае най-големите злодеи в християнския свят да нахлуят в тази нещастна страна, и те донесоха със себе си болестта от най-мрачните, най-мръсни затвори на Франция. Не магия, а тези мъже, нахлувайки тук, донесоха със себе си болестта. Ето защо тя започна първо в Уелс, а после дойде в Лондон — тя следваше неговия път, но не чрез магия, а чрез мръсотията, която оставяха след себе си и чрез нещастните жени, които похищаваха по пътя си. Армията от затворници на Хенри донесе болестта, макар всички да приемат това като знак, че Бог е против него.