Филипа Грегъри - Укротяването на кралицата

— Това не е ли твърде нелепо? — питам краля, докато седим край огъня в стаята му след вечеря. — Със сигурност Хереуърд Бдителния не е имал герб, който да остави на семейство Хауард, дори те да са негови потомци, което никой не може да докаже. Това има ли изобщо някакво значение?

Около нас придворните шушукат и играят карти. Чувам потракването на зарове. Скоро кралят ще събере най-близките си приятели и ние с дамите ми ще се оттеглим.

Изражението на Хенри е злобно, очите му са присвити.

— Има значение — казва той кратко. — Има значение за мен.

— Но да претендира, че е потомък на Хереуърд Бдителния… това е като приказна история.

— Много опасна история — казва той. — Никой в тази страна няма кралски произход с изключение на мен — Замълчава. Сигурно си мисли за предишната кралска фамилия, Плантагенетите. Той ги изпрати на смърт един по един; най-тежкото им провинение беше името на бащите им. — Има само едно семейство, което може да проследи произхода си назад до Артур Английски, и то е нашето. Всяко оспорване ще бъде жестоко наказано.

— Но защо? — питам с възможно най-кротък тон. — Щом това е стар хералдически щит, който той е излагал на показ много пъти преди. Щом това е глупавата гордост на един млад човек. Щом хералдическата колегия го е видяла преди години, а вие не сте възразили преди?

Той вдига един дебел пръст и аз мигновено млъквам.

— Помните ли какво прави кучкарят? — пита ме тихо.

Кимвам.

— Кажете ми.

— Насъсква едно куче срещу друго.

— Да. А когато някое от кучетата стане голямо и силно, какво прави той с него?

Щраква с пръсти, когато не отговарям.

— Оставя другите да го повалят — казвам неохотно.

— Разбира се.

За момент не казвам нищо.

— Това означава, че никога няма да имате велики мъже около себе си — отбелязвам. — Никакви сериозни и мислещи съветници, никой, когото да можете да уважавате. Никой, който остане при вас, не може да се издигне, докато ви служи. Никой не може да бъде възнаграден за вярност. Не можете да имате изпитани и доверени приятели.

— Вярно е — съгласява се той с мен. — Защото не искам нито един такъв човек. Имал съм такива хора в обкръжението си преди, когато бях млад, приятели, които обичах и мъже, които бяха блестящи мислители, които можеха да решат един проблем в мига, щом го чуеха. Ако бяхте видели Томас Улзи в разцвета му! Ако само познавахте Томас Мор! Томас Кромуел работеше по цяла нощ, всяка нощ — нищо никога не го спираше. Никога не се проваляше в нищо, с което се заемеше. Можех да му изложа някакъв проблем на вечеря, и той ми донасяше заповед за арест в параклиса преди закуска.

Той млъква рязко, малките му очи под розовите подпухнали клепачи поглеждат към вратата, сякаш приятелят му Томас Мор може да влезе всеки момент, със стоплено от усмивка замислено изражение, с шапка под мишница: обичта му към краля и неговото семейство беше най-голямата движеща сила на живота му, но нищо на света не беше по-силно от обичта му към Бог.

— Сега искам просто Никой — казва кралят студено. — Защото Никой не дава нищо даром, Никой не обича никого. Светът е пълен с хора, които преследват само собствените си амбиции и работят за собствените си каузи. Дори Томас Мор… — млъква рязко и изхлипва тихо, изпаднал в самосъжаление. — Той избра предаността към църквата пред обичта си към мен. Избра вярата пред самия си живот. Виждате ли? Никой не е верен до смърт. Ако някой ви каже друго, значи ви прави на глупачка. Никога повече няма да бъда глупак. Зная, че всеки усмихнат приятел е враг, всеки съветник преследва собствения си интерес. Всеки иска моето място, всеки иска моето богатство, всеки иска наследството ми.

Не мога да възразя срещу това силно огорчение.

— Но обичате децата си — казвам тихо.

Той хвърля поглед през стаята към принцеса Мери, която тихо разговаря със сър Антъни Дени в един ъгъл. Потърсва с поглед принцеса Елизабет и я вижда да надзърта нагоре към усмихнатото лице на Томас Сиймор.

— Не особено — казва, и гласът му е равен и студен като стъкло. — Кой е обичал мен като дете? Никой.

Младежът Хенри Хауард, най-скъпият приятел на покойния незаконен син на Хенри, изпраща умолително писмо до краля от затвора си в Тауър, напомняйки му, че двамата с Хенри Фицрой са били като братя, че са прекарвали заедно всеки ден, че са яздили и са плували и са се забавлявали и са писали поезия заедно, че всеки от двамата е бил най-скъп приятел за другия. Заклели се да си бъдат верни и той никога, никога не би заговорничил срещу бащата на най-добрия си приятел, който е бил и като негов баща.