Филипа Грегъри - Укротяването на кралицата

Но той има много за казване. Застава на подсъдимата скамейка и се защитава. Спори цял ден, докато вечерта поръчват да донесат свещи и красивият млад граф блести в златистата им светлина пред съдебния състав от свои съседи и приятели. Навярно дори тогава са можели да откажат да го осъдят: бил е толкова убедителен, красноречив и настойчив. Но Уилям Паджет пристига от двореца с тайно съобщение от краля, влиза в стаята на съдебните заседатели, докато обмислят решението си, и когато излизат, те заявяват, че са напълно единодушни. Та кой би спорил? И обявяват присъдата: „виновен“.

В средата на студения ясен месец януари пристига пратеник от Тайния съвет да ми съобщи, че Хенри Хауард е бил обезглавен на Тауър Хил. Баща му остава в затвора в очакване на собствената си присъда. Изслушваме новината в мълчание. Твърдото решение на краля да няма повече изгаряния на реформисти не означава милост за други заподозрени. Никой не смята, че Хенри Хауард е бил нещо повече от глупав самохвалко, поет, който си е служел твърде разточително с думите; но той загина заради това.

Принцеса Елизабет идва при мен и слага студената си ръка в моята.

— Чувам ужасни неща за моя братовчед Хауард — казва тя, тъмните ѝ очи ме гледат въпросително. — Искал да ви свали от престола и да постави друга жена на вашето място. Казаха ми, че смятал да сложи на трона сестра си.

— Било е погрешно от негова страна да се надява на това — отвръщам. — Баща ви и аз сме женени пред Бог. Би било грешно някой да ни раздели.

Тя се поколебава — чувала е достатъчно за майка си, за да знае, че Ан Болейн причини тъкмо това на първата съпруга на Хенри, а нейните родственици планираха да го причинят отново на шестата.

— Мислите ли, че беше справедливо той да умре? — пита ме тя.

Дори и заради Елизабет, с Джейн Грей, застанала толкова сериозна и безмълвна, заслушана зад нея, няма да рискувам да изразя мнение, което е различно от това на краля. Целунах камшика в знак на покорство. Изгубих гласа си. Аз съм покорна съпруга.

— Това, което баща ви, кралят, намира за най-добро, е правилното решение — казвам.

Тя ме поглежда: това будно, сериозно момиче.

— Ако сте съпруга, не можете ли да мислите самостоятелно?

— Можете да мислите самостоятелно — казвам предпазливо. — Но не трябва да говорите. Ако сте благоразумна, ще се съгласявате със съпруга си. Съпругът ви има власт над вас. Трябва да намерите начини да имате собствени мисли и да живеете свой собствен живот, без винаги да разказвате за това.

— Тогава по-добре да не се омъжвам — казва тя, без помен от усмивка. — Ако да бъдеш съпруга означава да се откажеш от собственото си мнение, по-добре никога да не се омъжвам.

Потупвам я по бузата и се опитвам да се засмея на това тринайсетгодишно момиче, отказващо се от брака.

— Може би сте права за сегашния свят — казвам. — Но светът се променя. Навярно докато станете достатъчно голяма да се омъжите, светът ще е готов да чуе гласа на една жена. Навярно тя няма да бъде принуждавана да дава обет за покорство в брачните си клетви. Навярно някой ден на жената ще бъде позволено едновременно да обича и да мисли.

Пратеникът пристига от Уайтхол с баржа, носеща се плавно надолу по течението на реката в среднощната тъмнина, управлявана толкова бързо, колкото гребците могат, срещу прииждащия прилив. Това е студено, влажно пътуване и стражите на входа на залата ми за аудиенции поемат наметалото му с капеща от него вода и разтварят широко вратите. Една от дамите ми, разбудена от блъскането по вратата на личния кабинет, влиза тичешком при мен да ми каже, че има спешно съобщение от Тайния съвет в Уайтхол, и дали ще го приема?

Мигновено ме обзема от страх — всеки в този двор се е научил да се бои от неочакваното почукване на вратата. Веднага се запитвам кой е в опасност, моментално се питам дали са дошли за мен. Намятам най-дебелия си зимен халат и излизам, с обувките си със златни токове на бос крак, до личния си кабинет, където чака един от хората на семейство Сиймор, пристъпващ от един влажен отпечатък от стъпка на друг, от него по пода капе дъждовна вода. Нан идва след мен, а придворните ми дами отварят вратите на стаите си и надзъртат навън с побелели лица в светлината на факлите. Една от тях се прекръства; виждам как Нан стисва зъби, опасявайки се от лоши новини.

Пратеникът коленичи пред мен и смъква шапката си.

— Ваше величество — казва той. Нещо в ужасеното му, потресено изражение, в начина, по който си поема дъх, сякаш за да произнесе добре заучена реч, късният час, нощната тъмнина, ме кара да изтръпна при мисълта за това, което се кани да каже. Поглеждам над рамото му да видя дали е дошъл отряд кралски телохранители да ме арестува. Питам се дали кралската баржа не се поклаща на кея, без светлини. Призовавам вътрешната си смелост, за да посрещна този момент. Навярно сега, тази вечер, най-после са дошли да ме отведат.