Филипа Грегъри - Укротяването на кралицата

Когато го виждам, се случва нещо странно. Сякаш не виждам никой друг. Дори не чувам обичайния шум на стаята. Това е почти като сън, като пропадане във времето, сякаш всичките ми часовници застиват и всички са си отишли, и сме останали само той и аз. Той се обръща и ме вижда, а аз съм сляпа за всичко друго освен тъмните му очи и усмивката му, и погледа му, прикован върху мен, и сякаш той също не вижда никой друг, а аз си казвам — ах, благодаря на Бога, той ме обича, както аз го обичам, защото не може да има толкова топла, толкова пряма усмивка, ако мъжът не обича жената, на която се усмихва, която върви към него, сияеща, с протегната ръка.

— Добър вечер, сър Томас — казвам.

Той поема ръката ми, свежда глава над нея, целува пръстите ми. Чувствам лекото докосване на мустаците му и топлината на дъха му върху ръката ми, и съвсем лекото стисване, сякаш за да каже: „Любима…“, а после той се изправя и пуска пръстите ми.

— Ваше величество — казва той. — Толкова съм щастлив да видя, че изглеждате толкова добре.

Докато изрича тези обикновени думи, тъмните му очи обхождат лицето ми с търсещ поглед и аз зная — ще разбере, че съм облякла най-хубавата си рокля и съм сложила руж на устните си. Вижда сенките под очите ми; ще разбере, че скърбя за Ан Аскю. И освен това ще узнае, както един любовник винаги знае, че ми се е случило нещо много ужасно, много лошо.

Предлага ми ръката си и тръгваме заедно, покрай кланящите се придворни, и отиваме до прозореца, където той прави жест с една ръка, сякаш за да посочи залязващото слънце и изгряването на една ярка звезда на хоризонта.

— Болка ли ти причиниха? — пита простичко — Болна ли си?

— Не мога да ти кажа тук и сега — признавам. — Но не съм наранена или болна.

— Кралят ли?

— Да.

— Какво направи? — лицето му потъмнява.

Стискам между пръстите си ръкава му, вътрешната част на лакътя му.

— Не тук. Не сега — напомням му. Усмихвам му се. — Това полярната звезда ли е? По нея ли се ориентирате?

— В опасност ли си сега? — пита настойчиво той.

— Не в момента — казвам.

— Едуард казва, че си била на косъм от ареста.

Накланям глава назад и се засмивам.

— О, да! Видях заповедта.

Погледът му е изпълнен с възхищение.

— И се спаси с увещания?

Представям си как протягам устни към окървавения камшик за езда. Спомням си как изцапаното с кръв парче плат с цвят на слонова кост, натикано в устата ми, се блъсна в зъбите ми.

— Не. Беше по-лошо.

Той възкликва тихо:

— Господи…

— Тихо! — казвам бързо. — Не сме в безопасност. Всички гледат. Какво ще стане с бащата и сина Хауард?

— Каквото той поиска — той прави две нетърпеливи стъпки на място, сякаш иска да хукне навън, но си спомня, че няма къде да отиде. — Каквото той поиска, разбира се. Предполагам, че ще ги убие. Несъмнено са планирали държавна измяна.

— Бог да им е на помощ — казвам, макар че те бяха готови да ме изпратят на ешафода. — Бог да им е на помощ.

Разтварят двойните врати и най-напред се показва огромният превързан крак на краля, а след това — големият му стол и широката му усмивка.

— Бог да е на помощ на всички ни — казва Томас и отстъпва назад, както приляга на един придворен, за да може съпругът ми да бъде изтикан със стола си до своето притежание, своето имущество, своята усмихната съпруга.

Бащата и синът, Томас Хауард и неговият син Хенри, чакат в Тауър да чуят какви обвинения ще им бъдат предявени. Никой не ги посещава, никой не се застъпва за тях. Внезапно този стар човек и неговият наследник, които владееха цял Норфолк, и притежаваха по-голямата част от южна Англия, които яздеха начело на хиляди мъже, които живееха като охранени паяци в мрежа от приятелства, роднински връзки и задължения, се оказват без познати. Останали са изцяло без приятели и без съюзници. Доказателствата за държавна измяна срещу Хенри Хауард са съкрушителни. Бил е достатъчно глупав да се хвали, че има убедителни права над трона. Собствената му сестра Мери Хауард, все още оскърбена от нареждането му да се предложи като блудница на краля, го обвинява. Заявява под клетва, че той ѝ наредил да се омъжи за Томас Сиймор, за да си осигури място в двора и да стане метреса на краля. Казала му, че по-скоро би си прерязала гърлото, отколкото да бъде опозорена по този начин. Сега прерязва неговото.

Дори любовницата на баща му, прословутата Бес Холанд, дава показания срещу него. Младият мъж, силно мразен от онези, които би трябвало да го обичат и закрилят, всекидневно е уличаван в престъпления от приятелите и любовниците си, а накрая — и чрез собствения си герб, за който Томас Ризли, син на служител, който узаконява гербове, внук на херолд, заявява, че чрез измама е основан на този на Хереуърд Бдителния — водач на Англия отпреди петстотин години.