Ърнест Хемингуей - Безкраен празник

По реката беше оживено, имаше рибари, минаваха красиви шлепове със свой собствен живот на борда, влекачи със сгъващи се назад комини, за да могат да минават под мостовете, взели на буксир върволица шлепове; над каменните кейове се извисяваха брястове, платани, а тук-там и тополи: край Сена никога не се чувствувах самотен. В град, където има толкова много дървета, човек усеща всеки ден настъпването на пролетта, докато някоя сутрин осъмне и види, че тя е дошла неочаквано със снощния топъл вятър. Понякога проливните студени дъждове я караха да отстъпи, тогава ми се струваше, че тя никога няма да дойде и че животът ми ще се съкрати с едно годишно време. Това бяха единствените тъжни дни в Париж, защото в тях имаше нещо неестествено. С есенното униние човек се примирява. Всяка година нещо у нас умира, когато листата окапят и видим на зимната светлина дърветата, останали беззащитни с оголените си клони под нощния вятър. Но ние знаем, че пролетта ще дойде, както знаем, че замръзналата река ще се освободи от ледовете. А когато студените дъждове не престават и убиват пролетта, струва ни се, че безпричинно е отнет един млад живот.

Все пак в онези дни пролетта рано или късно настъпваше. Страшна беше само мисълта, че може и да не дойде.

Когато идваше пролетта, дори и да беше лъжлива пролет, нямаше други грижи освен една — къде ще бъдеш най-щастлив. Единственото нещо, което можеше да ти развали деня, бяха хората и ако съумееш да отклониш различните покани, всеки ден ставаше безкраен. Хората винаги ограничават щастието ти с изключение на малцина, които са хубави като самата пролет.

В пролетните утрини започвах да работя рано, докато жена ми още спеше. Прозорците бяха широко отворени, а долу на улицата плочникът съхнеше след дъжда. Слънцето сушеше мокрите лица на къщите срещу прозореца ми. Ролетките на магазините бяха още спуснати… Козарят се зададе отдолу по улицата, наду свирката си, а жената, която живееше над нас, заслиза с голямото гърне. Козарят избра една от черните кози с натежали от мляко вимета, издои я направо в гърнето, а през това време кучето гонеше останалите животни да се качат на тротоара. Козите се оглеждаха и въртяха глави като туристи. Козарят си получи парите, благодари на жената и продължи по улицата, надувайки свирката, а кучето погна козите и те тръгнаха тичешком, почуквайки рогата си. Продължих да пиша, а жената с козето мляко се изкачи по стълбите. Тя носеше чехли с подметки от кече, затова чувах само запъхтяното й дишане, когато тя поспря нашата площадка, а след това — как затвори вратата си. В нашата къща единствена тя купуваше козе мляко.

Реших да сляза и да си взема утринния бюлетин за конните състезания. Във всеки квартал, дори и в най-бедния, можеше да се намери поне един екземпляр от бюлетина, но в такъв ден човек трябваше да излезе рано, за да си го набави. Намерих един на ъгъла на улица Декарт и площад Контрескарп. Козите се спускаха по улица Декарт, аз вдъхнах дълбоко утринния въздух и бързо поех обратно, за да се прибера горе и продължа работата си. Едва не се поддадох на изкушението да тръгна след козите по събуждащата се улица, вместо да се върна в къщи. Преди да се заловя отново за работа, прегледах бюлетина. Днешните надбягвания щяха да бъдат в Енгиен — на малкия кокетен хиподрум, където се извършваха много фалшификации и който беше пристанище на аутсайдерите 12 12 Състезателните коне, които не са фаворити. .

И тъй, реших, щом свърша работата си, да отидем на конните състезания. Бях получил пари от вестника в Торонто, на който пращах дописки, и не беше лошо да заложим на някой от аутсайдерите, така че ако случайно спечелим, да спечелим много. На времето в Отьой жена ми си бе избрала един кон, наречен „Златната коза“; за неговия номер съотношението на залозите беше сто и двадесет срещу едно и той водеше с двадесетина дължини, когато падна на последното препятствие. Загубихме от спестяванията си толкова, с колкото можехме да преживеем половин година. Опитвахме се да забравим този случай. През цялата година печалбите ни превишаваха загубите, докато ни сполетя катастрофата със „Златната коза“.

— Имаме ли достатъчно пари, за да залагаме, Тети? — запита жена ми.

— Не. Ще рискуваме само това, което получихме. Освен ако предпочиташ да го похарчиш за нещо друго.

— Как да ти кажа… — започна тя.

— Знам. Притеснени сме, аз съм скъперник и те карам да икономисваш.